— Наскоро?
— Не — отвърна Скелсгард. — Няма начин тези деца да са минали, докато порталът е бил под наш контрол. Агентите на слашърите може и да са пробили мерките ни за сигурност, може дори да са минавали за трешъри. Но деца? Мисля, че щяхме да забележим.
— Все по някакъв начин са дошли. Ако порталът е единственият път, значи е станало по този начин.
— В такъв случай ни остава само едно обяснение — каза Скелсгард. — Нещо против да поспрем за малко? Трябва да си почина.
— Чувствай се като у дома си.
Скелсгард спря за около минута, колкото да си поеме дъх, след което отново заговори, като през цялото време държеше очите си затворени:
— Не е възможно да са минали през портала, докато е бил под наш контрол. Това оставя само една възможност: трябва да са влезли преди нас. — Тя изкриви лице с насълзени очи. Оже предполагаше, че бе започнала да изпада в шок.
— Някаква идея кога? — попита внимателно тя.
— От примирието насам Марс е на наша територия. Това прави двадесет и три години. Открихме портала преди две години, но това не означава, че преди това е бил използван, без никой да забележи. Щяхме да отчетем флуктуациите. Само енергията, необходима, за да бъде държан отворен…
— Само че някой определено е минавал през него.
— Следователно трябва да се е случило преди повече от двадесет и три години. Точно преди примирието имаше период, когато Марс и луните му бяха в ръцете на слашърите. Не продължи дълго — някъде около осемнайсет месеца.
— Твърдиш, че тези военни бебета са били тук в продължение на двадесет и три години?
— Това е единственото обяснение, което ми се струва убедително. След като Марс е преминал под наше управление, всички агенти на слашърите са попаднали в капан. Всъщност това обяснява доста неща. Военните бебета бяха безплодни. Освен това от тях не се е очаквало да остареят.
— Авелинг спомена нещо за предварително определено време на живот.
— Предполагаме, че е трябвало да бъдат „освободени от длъжност“, преди да започнат да стареят. Да си умреш от умиление от тези слашърски евфемизми. Само че военните бебета са били изоставени тук. Ето защо изглеждат по този начин.
— Какво са правили през цялото това време?
— Много добър въпрос.
— Можеш ли да се движиш? — попита Оже. — Мисля, че трябва да тръгваме.
Скелсгард изпъшка утвърдително и поднови подскоците си.
— Изгубихме контрол над Сюзан Уайт — каза тя между хрипливите опити да си поеме дъх. — Едно от обясненията е, че работеше за врага. Но тъй като познавах Сюзан, не мога да се съглася, че това е особено вероятно.
— И аз.
— По-скоро съм склонна да допусна, че е разбрала поне отчасти какво се случва тук — че на 32 вече е имало слашърско присъствие.
— Докладвала ли го е на Калискан?
Скелсгард поклати глава.
— Не. Мисля, че се е страхувала да разкрие собственото си подозрение. Може да не е работела за врага, но е напълно възможно да е подозирала някой друг в екипа.
— Аз също достигнах до подобно заключение — произнесе предпазливо Оже.
— Наистина ли?
— Да — каза тя. — Защо й е било да ме въвлича в операцията, освен ако не е искала да доверява задачата на някой вътрешен човек?
— Според мен имаш право.
— Което означава, че трябва да взема решение на кого мога да се доверя. Може да се каже, че с Бартън и Авелинг проблемът е разрешен. Което обаче оставя теб, Мория.
— И?
— Не зная как те е възприемала Сюзан. За добро или зло обаче, не смятам, че имам друг избор, освен да ти се доверя.
— Е, на това му казвам единодушен вот на доверие.
— Съжалявам, исках да прозвучи малко по-позитивно. Не че има някакво значение, след като вече не разполагаме с документите.
— Но си ги разгледала, нали?
— Хвърлих им бърз поглед.
— По-добре от нищо. Поне имаш някаква представа какво толкова си е струвало цялото убиване. Ако отнесем тези новини на Калискан, може би той ще успее да събере парчетата.
— Ами ако проблемът е именно Калискан?
— Всички писма на Сюзан бяха адресирани до него — каза Скелсгард. — До самия край. Това навежда на мисълта, че все още му е имала доверие, въпреки че се е съмнявала във всички останали.