— Може би.
— Все отнякъде трябва да започнем.
— Съгласна съм, струва ми се. Но ще можем ли да се свържем с него? Авелинг спомена, че имаме проблеми с връзката.
— Винаги има проблеми — отвърна Скелсгард. — Просто нещата малко се влошиха откакто ти пристигна. Чу ли за малката свада у дома?
— Авелинг каза, че Политите създавали неприятности.
— По-лошо е. В космоса на Политите се води истинска война между умерените и агресорите. Засега никой не смее да залага кой ще спечели битката, а междувременно агресорите придвижват силите си още по-надълбоко във вътрешната система, в пространството на СОЗЩ.
— Това не е ли равносилно на война?
— Би било, ако в СОЗЩ не трепереха от страх. В момента политиците ни просто издават раздразнени звуци и се надяват, че умерените ще успеят да дръпнат юздите на агресорите.
— И?
— Ще бъде хубаво, ако се получи.
— Тревожа се за децата си, Мория. Сега трябваше да съм там и да се грижа за тях. Ако агресорите се насочат към Плетеницата…
— Всичко е наред. Чухме се с бившия ти точно преди връзката да се обърне с циците нагоре. Искаше да знаеш, че ще направи всичко възможно децата ти да останат в безопасност.
— Да има късмет да стане обратното — отвърна Оже.
— Господи, хлапе, човекът просто се опитва да ти вдъхне увереност. Дай му малко почивка.
Оже не й обърна внимание.
— Искам да знам повече за връзката. Какъв точно е проблемът?
— Проблемът е, че нашите приятели от Политите са доста близо до Марс, за да се чувстваме сигурни. Естествено, те знаят всичко за тази технология. Разполагат с необходимите измервателни прибори, с които да засекат един активен портал. Дори само някой да им подшушне, че има такава връзка в околността на Марс, ще я издирят. Съответно ние трябва да я поддържаме възможно най-тихо, което пък в крайна сметка е източникът на всичките ни неприятности с нея.
— Вероятно вече така или иначе им е известно, че съществува. Как иначе биха се озовали тук децата?
— Когато им отнехме Фобос, нищо не навеждаше на мисълта, че порталът е бил използван.
— Може би — допусна Оже — просто са искали да решите, че е така?
Бяха достигнали тежката желязна врата, водеща към залата със сензора. Беше открехната и през пролуката по пода се сипеше ярка септичножълта светлина.
— Както я оставих — отбеляза Скелсгард.
— Все пак не е зле да проверим. Изчакай тук.
Оже помогна на Скелсгард да се подпре на стената и измъкна автоматичния пистолет от колана си, молейки се в пълнителя да е останал поне един патрон. Прехвърли крак през металния ръб на вратата и се промуши през пролуката в помещението отвъд, след което подсигури ъглите колкото можеше по-бързо, като насочваше дулото към тях.
Нямаше деца. Или поне не виждаше такива.
Помогна на Скелсгард да влезе, след което засили вратата и я затвори. Двете с дружни усилия спуснаха тежкото резе. Сега вратата можеше да бъде отключена само отвътре.
— Как се справяш? — попита Оже.
— Не много добре. Мисля, че трябва да отпусна турникета.
— Искам първо да те прехвърлим през сензора.
Единственият източник на светлина в стаята беше яркожълтата бариера на сензора. Премигваше в периферното зрение на Оже, ала всеки път, когато обърнеше очи към него, изглеждаше напълно спокойна. Срасната със стената около нея, машинната рамка на портала изглеждаше непокътната, също толкова древна и чуждоземна, колкото и първия път, когато я бе видяла.
— Ще мина първа, за да огледам — каза Оже. — Ще се върна след няколко секунди.
— Или не — сви рамене Скелсгард.
— Ако не се върна — ако от другата страна ме чака нещо, — ще ти се наложи да си опиташ късмета на 32.
Скелсгард потръпна.
— По-скоро бих си опитала късмета в Каменната ера.
— Не са чак толкова зле. Разполагат с анестетици и известни начални познания по стерилизиране. Ако успееш да се добереш до някоя болница, поне ще имаш шанс да се погрижат за теб.
— А след това? Когато започнат да задават неудобни въпроси?
— Тогава вече ще се наложи да се оправяш сама.
— Предпочитам да си пробвам късмета със сензора. Нека мина първа? Вече съм ранена и няма смисъл и двете да поемаме излишни рискове. Ако всичко е наред, ще промуша глава и ще те повикам.