— Вземи това — каза Оже, като й предложи пистолета.
— Стреля ли с това чудо?
— Да, но не гарантирам, че в него са останали патрони.
Помогна на Скелсгард да стигне до сензора, след което отстъпи назад, докато ранената жена се улавяше за горната релса и с пъшкане се засилваше, за да се прехвърли през бариерата. Яркожълтата повърхност се вгъна навътре, притъмнявайки до златистокафяво, след което я погълна напълно, преди да се изпъне до нормално състояние.
Оже зачака. Зарови в чантата си за оръжието, което беше взела от военното бебе. Беше изработено за по-малки ръце от нейните, но все пак можеше да го държи, въпреки че не й бе особено удобно. Беше направено от метал и бе доста леко в сравнение с автоматичния пистолет. Все пак си оставаше оръжие. Имаше спусък и спусъкова скоба, както и приплъзващ се бутон, който според нея беше предпазителят. В края му излизаше перфориран цилиндър с дупка по средата. От едната страна се виждаше сложен сгъваем зареждащ механизъм. Оръжието беше изработено от извити, плътно прилепващи части и без всякакво съмнение можеше да бъде пригодено както за хвърляне, така и за намушкване, в зависимост от обстоятелствата. Не приличаше на нещо, което човек би очаквал да намери в работилницата на някой оръжеен майстор от 32, но пък и не беше технологията за кондензирана енергия на слашърските въоръжени сили от космоса на 31. Колкото и необичайно да изглеждаше, със същия успех можеше да е произведено и тук, в Париж, с местни материали.
Нещо си пробиваше път през жълтата бариера: лицето на Скелсгард се появи, пропуквайки повърхностното напрежение на сензора.
— Безопасно е — заяви тя.
Оже вдигна предпазителя на оръжието и последва другата жена през щипещата бариера. Точно преди да я погълне напълно, си припомни разказа на Скелсгард за безкрайното жълто преддверие на ада и усещането, че е била разглеждана от умове, древни и огромни като далечни планини. Напрегна се, като една част от нея по някакъв начин искаше да изпита усещането, а друга се свиваше от ужас с всеки атом от съществото й. Моментът на преминаването обаче се оказа също толкова кратък, колкото и първия път. Както и преди, усети леко съпротивление, което внезапно изчезна, сякаш пробиваше повърхността на барабан. Никой не я наблюдаваше, не усещаше нито Бог, нито каквито и да било божествени създания, отговорни за създаването на сензора и копирането на истинската Земя. Никой не отказа на която и да е част от тялото й да премине. Дрехите и оръжието по нея си бяха на местата, когато отново се озова в залата от другата страна. Непреклонната логика на сензора беше решила да допусне преминаването на тези прости предмети. Или може би просто отдаваше далеч по-голямо значение какво навлиза в 32.
— Никой не е преминавал — обясни Скелсгард. Стоеше наведена над един от контролните терминали, а лицето й приличаше на замръзнала маска от болка и изтощение.
— Никаква следа от деца?
— Не мисля, че са стигнали чак дотук. Имаме късмет, че не са се сетили да наминат, иначе можеха да сторят нещо непоправимо с връзката. Или да превърнат далечния край във временна бяла дупка. Адиос, Фобос, и всичко около него.
— Да прегледаме крака ти.
— Донагласих турникета. Засега всичко е наред.
Оже откачи един комплект за първа помощ от стената. Известно време се бори с пластмасовите закопчалки, след което успя да го отвори и започна да рови из вътрешността му, докато не откри морфинова инжекция.
— Можеш ли да го направиш сама? — попита, като подаде спринцовката на Скелсгард. — Не ме бива много с иглите.
— Ще се справя някак — отговори Скелсгард. Тя отхапа със зъби стерилната опаковка на спринцовката и заби иглата в бедрото си, точно над раната, но под турникета. — Не знам дали се прави така — подхвърли. — Предполагам, че скоро ще разберем, обаче.
— Трябва да приведем връзката в работно състояние — заяви Оже. — Можем ли да го направим заедно?
— Дай ми само секунда. — Скелсгард кимна към едно командно табло на равнището на машините. — Междувременно отиди при онзи терминал и нащракай всички ключове от горния ред в червено положение. След това ми кажи, ако някой от датчиците остане в зелената зона.
— Толкова ли е просто?
— Стъпка по стъпка, сестро. Това да не ти е газов котлон. На практика манипулираме локалната пространствено-времева мрежа.
— Вече съм се погрижила за завещанието си — отговори Оже.
Тя си свали обувките и се спусна по спираловидната сервизна стълба колкото можеше по-бързо. Досега не беше слизала в машинното отделение и размерите на оборудването, надвиснало навсякъде около нея, бе колкото плашещо, толкова и впечатляващо. За щастие всичко изглеждаше на мястото си. Транспортният съд бе окачен над главата й във вакуумния мехур, провесен на боядисаната в жълти и черни ивици люлка. Тъпият му, издраскан нос все още сочеше встрани от огледалната шахта на порталния тунел.