— Какво е солитон?
— Нещо като гънка на килима, само че малко по-изнервено.
— Повече не ми трябва да знам. А сега ми кажи какво ни е по силите.
Можем ли да предпазим гърлото от внезапно затваряне?
— Да — отговори Скелсгард. — Щом корабът премине през него, можем да намалим захранването до равнище, на което генераторите ще издържат, докато пристигнем от другата страна.
— Не ми звучи като чак толкова сложна работа.
— Наистина не е. Проблемът е, че така и не ни остана време да автоматизираме процедурата. Винаги сме смятали, че наоколо ще се навърта помощен екип или че бихме могли да останем тук неопределено дълго време, докато стабилността на прохода се подобри.
— Разбирам — каза Оже. — Е, тогава най-добре да ми покажеш какво трябва да се направи.
— Няма начин — отговори Скелсгард. — Не се обиждай, Оже, но не мисля, че в историческия факултет са ви учили на тези неща. Ти влизаш в кораба, аз се оправям с гърлото.
— Ами децата?
— Досега не са успели да проникнат тук. Почти съм сигурна, че някак ще оцелея, докато пристигне спасителният отряд.
— Но това ще им отнеме дни — настоя Оже.
— Около шейсет часа, ако успеят да обърнат кораба веднага и условията са оптимални. Малко по-дълго, ако не са.
— Няма да те оставя тук.
— Ще издържа — отвърна Скелсгард. — Ти си човекът с жизненоважната информация, не аз.
— Изгубих почти цялата информация в тунела.
— Но си я видяла. Това според мен се брои поне за нещо.
Оже изостави терминала и се покатери бързо до Скелсгард.
— В какво точно се състои контролирането на гърлото?
— Операцията е изключително специализирана.
— Едва ли е чак толкова сложно, иначе вече да я бяхте автоматизирали. Говори, Скелсгард.
Тя премигна.
— Трябва да изчакаш трийсет до четиридесет секунди след заминаването и да занижиш енергийните нива до десет процента.
— Като използвам превключвателите, които вече ми показа?
— Повече или по-малко.
— Смятам, че с това би се справил дори един презрян историк. Добре: да започваме подготовката на кораба. Ще ме посветиш в останалото, докато работим.
— Няма начин да стане твоето, Оже — предупреди я Скелсгард.
— Сега ме чуй: ако за крака ти не се погрижи лекар, ще го изгубиш.
— Е, ще ми отгледат нов. Винаги ми се е искало да се повозя до някоя от онези шикозни болници в Политите.
— Наистина ли си готова да поемеш този риск? При всички неуредици у дома?
— Не мога да ти позволя да го направиш, Оже — настоя Скелсгард.
Оже извади пистолета на военното бебе и го размаха пред очите на Скелсгард:
— Искаш ли да го насоча срещу теб? Защото повярвай ми, ще го направя. А сега, сестро… да се залавяме с подготовката на кораба.
Осемнадесет
Когато вдигна очи към отварящата се врата на бирарията, наближаваше два часът. Почти не бе отделял поглед от вратата, откакто поръча последното си кафе. Клиентите влизаха и излизаха, а на масата пред него имаше още три празни кафени чаши заедно с една бирена халба с полепнала пяна от вътрешната й страна и застояли трохи от безвкусния му сандвич. Навън продължаваше да вали, а водата се оттичаше през рамката на входа от пробития улук над него. Клиентите ставаха вир-вода, но явно никой нямаше желание да се оплаче. Дори Грета при пристигането си изглеждаше далеч по-облекчена, че е успяла да го открие, отколкото раздразнена от времето.
— Мислех си, че вече ще си си тръгнал — каза тя, като разтърси чадъра си. Дрехите й бяха потъмнели от дъжда, а накъдрената й коса — покрита със ситни дъждовни капчици.
— Реших, че ще бъде най-добре, ако се придържам към първоначалното място за среща — отговори Флойд. Той взе палтото си от съседния стол, където преди това го бе хвърлил, за да запази масата само за себе си. Това му бе позволило да наблюдава входа и хотела отсреща в надеждата, че ще успее да забележи появата на Верити Оже. — Признавам обаче, че започвах да се тревожа да не би да съм объркал бирарията. Какво стана?