— Излезе — обясни Грета, като се настаняваше с видимо облекчение. — Почти веднага щом се чухме, я видях да излиза от хотела.
— Нещо за пиене?
— Бих убила за едно кафе.
Флойд даде знак на келнера да се приближи и направи поръчката.
— Разказвай. Очевидно си я проследила. Успя ли да разбереш дали е напуснала хотела за постоянно, или смята да се върне?
— Не носеше нищо друго освен дамска чанта. Изглеждаше така, сякаш излизаше за пет-десет минути. Но не исках да поемам излишни рискове.
— Взела си правилното решение. Проследи ли я?
— Мисля, че от сутринта насам вече се справям по-добре с тази задача. Държах се на разстояние и се стараех да променям външния си вид на всяка пресечка: Скривах се под чадъра, нахлупвах си шапката, слагах си слънчевите очила, такива неща. Не мисля, че ме забеляза. — Грета сипа в кафето си лъжичка захар и го изпи почти на една глътка.
— Къде отиваше тя?
— Последвах я по целия път до „Кардинал Льомоан“. Там обаче я изгубих.
— Как така я изгуби?
— Това е най-странното — отговори Грета. — Бях по петите й по целия път до метростанцията. Проследих я до перона, без да се приближавам прекалено много. Там се скрих зад една от машините за шоколадови закуски. Дойде влак, а после друг. Тя не се качи на нито един от двата, но пък те бяха в една и съща посока.
— Странно — каза Флойд.
— Не толкова странно, колкото онова, което се случи след това. Само в рамките на две секунди вече я нямаше. Просто не беше на перона.
— Без да е идвал или заминавал влак?
Грета снижи глас, сякаш беше наясно колко абсурдно звучаха думите й:
— Сигурна съм в това. Освен това съм сигурна, че там няма друг изход. При всички случаи трябваше да мине точно покрай мен.
Флойд отпи от кафето си. След четвъртата чаша небцето му беше престанало да усеща вкуса. Сега напитката беше просто лекарство, което подхранваше яснотата на съзнанието му.
— Не може просто да се е изпарила във въздуха.
— Не съм казвала, че е. На перона обаче имаше и други хора и реших да зарежа всяка предпазливост и да ги разпитам дали не са забелязали нещо. В този момент не ми се струваше, че имам много за губене.
— И вероятно си била права — каза Флойд. — Какво разбра?
— Поне един от свидетелите беше сигурен, че е видял Оже да скача на релсите и да изчезва в тунела в края на перона.
Флойд обмисли чутото, докато довършваше кафето си.
— Има нещо в „Кардинал Льомоан“ — каза той. — Бланшар твърдеше, че е виждал Сюзан Уайт да се държи изключително странно около тази станция. Беше я забелязал да влиза с натоварен куфар, а след няколко минути да излиза с празен. Няма начин да е съвпадение.
— Каква работа може да има една жена в тунелите на метрото?
— Същата, каквато и всеки друг: специално в този тунел има нещо важно.
— Или и двете са били луди за връзване — каза Грета.
— И тази възможност не мога да отхвърля. Видя ли я да излиза пак?
— Чаках четиридесет и пет минути. В продължение на една-две минути имаше някакво прекъсване в разписанието на влаковете, ала след това отново започнаха да се движат нормално. Минаха двадесет или тридесет влака, но така и не видях някой да излиза от тунела.
— И на никого не е хрумнало да докладва за това на служителите на метрото или на полицията?
— Не и на мъжа, с когото разговарях — отвърна Грета. — Не беше от типа, който би тръгнал да прави нещо толкова отговорно.
Флойд поиска сметката.
— Добре. Според мен сега имаме две възможности, ако отново искаме да намерим Оже. Можем да покрием хотела, в случай че се върне, или да покрием „Кардинал Льомоан“ с надеждата, че ще излезе от тунела. Или че отново ще влезе например, ако сме успели да пропуснем появата й предния път.
— Ами следващата станция нагоре по линията? Дали не е изминала целия път дотам?
— Надявам се да не е. Във всеки случай в това виждам дори още по-малко смисъл даже в сравнение с влизането й на първо място. Допускам, че е имала уговорка да остави или да вземе нещо някъде във вътрешността на тунела.
— Говориш за „покриване“, сякаш разполагаме с неограничен брой хора — произнесе Грета. — Докато всъщност сме само двама, а единият от нас и бездруго трябва да се връща, за да се грижи за леля си.