Върху панела пред нея една по една пламнаха светлини в оранжево: отворът на гърлото вече бе широко разтворен и готов да приеме кораба. Приборите, отчитащи геодезичното натоварване, показваха достатъчно ниски стойности, че да не го разкъсат на парчета, при положение че успееше да се гмурне право през средата, без да докосне някоя от страните.
Оже откри чифт защитни очила и огъна ствола на микрофона към устата си:
— Отчиташ ли всичко, Скелсгард?
Отговорът избръмча през високоговорителя над терминала. Звучеше изтъняло и далечно, като от стотици километри разстояние:
— При мен всичко е наред. Да приключваме.
Оже още веднъж се увери, че оранжевите светлини греят неподвижно.
— Инжектиране след пет секунди.
— Спести ми предстартовото броене. Просто го направи.
— Добре тогава.
Раздвижването бе далеч по-внезапно, отколкото очакваше Оже. Люлката изведнъж се понесе напред, ускорявайки кораба все по-бързо и по-бързо. Преди Оже да е успяла да мигне, и люлката, и корабът бяха излезли от основната част на мехура и целият механизъм крещеше от усилието на мощното раздвижване. От мястото си горе Оже проследи как корабът се втурна през огледалния тунел към портала, като по пътя си набираше скорост като торпедо. Две или три секунди по-късно люлката достигна максимума на водещата релса и рязко преустанови ход, подхвърляйки кораба в мързелива балистична траектория. Гърлото на дупката — разкрито от отворения ирис — приличаше на водовъртеж от нажежени до синьо и виолетово статични разряди, зейнали пред носа на кораба като уста на морска звезда. От корпуса на транспортния съд изскочиха странични стабилизатори, които задраскаха по скосените стени на тунела, изхвърляйки фонтани от искри и нажежен метал. Миг по-късно се бяха превърнали в карамелени факли, но вече бяха изпълнили предназначението си — да предпазят кораба от смъртоносен досег със страните на гърлото. Сред истински дъжд от златисти искри, транспортният съд се устреми напред с максимална, почти невероятна скорост и бързо се превърна в малка точка, изчезваща някъде в далечината.
Навсякъде около нея се чуваха предупредителни клаксони и алармени звънци. Нечий механичен глас започна да издава предупреждения за претоварване. Ала някъде отвъд цялата глъч се чу друг, още по-далечен глас:
— Оже… чуваш ли ме?
Оже се наведе по-близо до микрофона, като едновременно с това проверяваше часовника на китката си:
— Май успяхме да те засилим благополучно. Как беше?
— Беше… интересно. — Гласът на Скелсгард бе силно накъсан от смущения. Комуникацията през връзката беше достатъчно затруднена и без кораб на път, а сега беше почти невъзможна.
— Скелсгард, не знам дали все още ме чуваш, но започвам контролирано затваряне на гърлото след петнайсет секунди.
В отговор от високоговорителя изпука нещо неразбираемо. И без това едва ли нещо вече можеше да се промени.
Слезе по спираловидната стълба до долния терминал, отново погледна колко е часът и се зае да намалява стабилизиращото захранване според инструкциите на Скелсгард. Когато най-после го намали достатъчно, клаксоните, звънците и механичните гласове един по един започнаха да замират, оставяйки след себе си нагорещеното бръмчене на заобикалящите я машини. Кехлибарените искри и огнените нишки угасваха. Тя се върна на горния етаж и надникна към инжекционната шахта, но от заминалия кораб не се виждаше и следа. Вместо това люлката бавно се завръщаше в първоначалната си позиция, а кръговият почистващ механизъм отделяше полепналите по стените на тунела останки от стабилизаторите на кораба.
— Скелсгард? Мория? — произнесе в микрофона тя.