Нямаше отговор.
Оже погледна за пореден път часовника си и пресметна шейсет часа напред. Някой можеше и да се опита да изпрати сигнал през връзката, когато корабът на Скелсгард достигнеше отсрещната страна, но щеше да разбере със сигурност дали бяха постигнали успех едва когато във възвратния мехур се изсипеше капсулата на спасителния отряд.
Не смяташе да бъде в Берлин, когато това се случеше.
Третият преход през бариерата на сензора се оказа също толкова безинтересен, колкото и първите два. Потрепери и се надигна от пода, след което се зае да опакова нещата, от които щеше да има нужда за предстоящото пътуване. Откри работещо фенерче и натъпка малко чисти дрехи и местна валута в един червен куфар. Беше взела пистолета от Скелсгард, а в един от сандъците с екипировка в залата със сензора бе открила пълнител с амуниции. Усещането, че е въоръжена, бе повече от приятно, докато подхващаше дългия, изпълнен с мръсотия път обратно към повърхността. Десет минути по-късно беше достигнала тунела на метрото и лъчът на фенерчето й се отразяваше в смъртоносните, електрифицирани релси.
Дъхът застина в гърлото й.
Напълно беше забравила за тока.
Сега, след като Авелинг и останалите вече ги нямаше, нямаше и кой да ги даде на късо, докато се измъкне от тунела. Щяха да изминат поне дванайсет часа, преди да настъпи нощта и влаковете да спрат да се движат, след което пък щеше да се изправи пред допълнителния проблем как да се измъкне от заключената метростанция. Ако не успееше да се измъкне преди отварянето на вратите на следващата сутрин — при положение че не я арестуваха за подозрително поведение, — щеше да е изгубила почти ден от шейсетте часа, с които разполагаше, преди корабът да се върне за нея. Вероятно имаше начин да даде накъсо релсите, но нямаше представа как да възстанови захранването. А ако не се погрижеше за това, съществуваше реалната опасност метроинженерите да станат любопитни и в крайна сметка да открият тунела, водещ към портала.
Оже изчака в укритието на сервизния тунел, докато през тунела не профуча един влак. Яркоосветените вагони прелетяха само на сантиметри от лицето й, карайки я да присвие очи от топлата струя въздух. Още един влак премина с грохот само няколко минути по-късно. Вагоните на втория бяха почти празни, като се изключеха един или двама пътници. Задръстването от средата на деня бе приключило, но влаковете продължаваха да се движат по неизменния си график. Тя мислено изруга безукорната експедитивност на метрото.
Нямаше друг избор: налагаше се да си опита късмета. Предполагаше, че разполага с не повече от минута и половина, за да се добере до „Кардинал Льомоан“, най-много две, ако й се усмихнеше щастието. Можеше единствено да се надява, че някъде по пътя няма да се препъне или да се окаже в капан, ако някой от влаковете минеше по-рано от очакваното.
Приключвай най-после, смъмри се тя.
Възнамеряваше да се затича веднага след като минеше следващият влак. Пое си дъх и зачака. Ала цяла една минута не се появи никакъв влак, както и след още една, и още една след нея. Остана притихнала в очакване в продължение на цели пет минути, докато най-после долови тракането и скърцането на приближаващата мотриса. В изминалите пет минути спокойно можеше да достигне в безопасност до перона, ала следващите два влака профучаха бързо почти един след друг.
Налагаше се да рискува.
Още докато червените задни светлини на последния влак се отдалечаваха в тунела, тя вече бе на път.
Придържаше гърба си плътно към стената, обирайки мръсотията по оплетените тръби и електрически кабели. Държеше куфара колкото можеше по-нависоко, доколкото й стигаха силите, но пак едва го влачеше след себе си. Куфарът се блъскаше и драскаше по стената с всяка нейна крачка. Не спираше да си повтаря, че преди това не се беше препънала и някак бе успяла да покрие разстоянието за времето, което Авелинг й бе отпуснал. И този път нищо не се бе променило, с изключение на това, че наказанието дори и след най-лекото подхлъзване, щеше да бъде далеч по-сурово. Не можеше да си позволи дори една-единствена грешка; една стъпка накриво, и всичко приключваше.
Колко ли време бе изминало вече?
Надолу по тунела, точно зад лекия завой, успяваше да различи студеното сияние от светлините на метростанцията. Все още й се струваше отдалечена на цял един живот, по-далеч, отколкото можеше дори да се надява, че ще измине в минутата или там някъде, която й оставаше. Започваше да се паникьосва. Дали по някакъв начин не бе успяла да тръгне в противоположната посока? Дали в действителност не навлизаше още по-дълбоко в тунела, подмамвана от далечните светлини на следващата метростанция надолу по линията? Паниката беше заседнала в гърлото й и вече бе на път да се превърне в ужас, да я накара да се обърне и да хукне обратно.