Не, нареди си твърдо, не спирай да се движиш.
Отминалите влакове потвърждаваха, че се движеше в правилната посока. Но дори и да бе допуснала грешка, вече не можеше да се върне. В момента едва ли имаше по-голям шанс да се добере до безопасността на перона, накъдето и да поемеше. Освен това след всяка следваща крачка по посока на мекото сияние, придобиваше все по-голяма увереност. Светлината вече бе далеч по-ярка, отразявана от повърхността на емайлираните плочки, поръбили гърлото на тунела. Вече дори различаваше хората, застанали на перона. За щастие никой не й обръщаше внимание. Куфарът се блъскаше в стената зад нея и откъртваше цели парчета от старата мазилка.
Сетне хората изведнъж се раздвижиха, поемайки като по даден знак към края на перона. Почти веднага след това тя забеляза ярките фарове на излитащия от срещуположния тунел влак. Мотрисата забави ход и спря на метростанцията, изчака, както й се стори, не повече от няколко секунди и продължи да се движи напред.
Нямаше да успее.
Докато влакът нахлуваше в нейната отсечка от тунела, между релсите и колелата му танцуваха електрически изпразвания. Волтовите дъги имаха жесток синьо-виолетов цвят, който й напомняше за цвета в гърлото на дървоядовата дупка отпреди това. Докато приближаваше, влакът се клатеше наляво и надясно и сякаш запълваше все повече пространството на тунела. Оже мълчаливо се прокле, задето не бе обърнала по-специално внимание по пътя си на връщане за някакво укритие по протежението на стената, където да потърси спасение от връхлитащата машина. Сега не й оставаше нищо друго, освен да остане на място и да се притисне колкото може по-силно към стената зад гърба си. Тръбите и кабелите яростно се впиваха в гръбнака й като шиповете на злокобен средновековен уред за мъчения. Притисна се още по-плътно, опитвайки да се слее със стената, да се разтопи в самата й тъкан като хамелеон. Влакът прогърмя още по-близо, разгонвайки плъхове и полетели боклуци по пътя си. Нямаше начин, помисли си тя, човекът в кабината да не я вижда. Ала влакът все така връхлиташе, а стоманеният му рев изпълваше вселената, възвестявайки неизбежната й гибел.
Оже затвори очи. Нямаше смисъл да ги държи отворени до последния момент. Ревът на влака се превърна в кресчендо, в дробовете й парещо нахлу мирис на нагорещена смазка и нещо жестоко разтърси ръката й, сякаш влакът бе успял да я изтръгне направо от рамото. Ревът не спираше, след което внезапно започна да отслабва. Вибрациите отекнаха за последно по дължината на релсите в тунела, след което отново настъпи тишина.
Оже отвори очи и колебливо си пое дъх. Беше жива. Ръката й бе цяла и дори не я болеше особено. Куфарът обаче лежеше полуотворен на десетина крачки назад в тунела. Чистите дрехи, които беше взела със себе си, бяха разхвърляни през близките релси, оваляни в мръсотията. Между релсите се виждаха два от пакетите с фалшиви пари, а третият бе запратен надолу по дължината на тунела почти на границата на лъча от фенерчето.
Оже грабна най-близкия пакет с пари, ала някакъв инстинкт я накара да остави всичко друго и да се измъкне от тунела по възможно най-бързия начин. Съмняваше се, че парите ще бъдат на място, когато се върнеше обратно, но така или иначе имаше още много там, откъдето идваха. Някой зле платен метроинженер най-вероятно щеше да се зарадва на неочакваната щедра премия.
Точно когато следващият влак забавяше в „Кардинал Льомоан“, Оже достигна изхода на тунела. Побави се в тъмнината, докато влакът спираше и пътниците започваха да се блъскат на вратите в търсене на най-удобната позиция, преди да са се разтворили. Мъжът в кабината вдигна вестник пред очите си и мързеливо се зачете, вадейки молив иззад едното си ухо.
Оже използва удалата се възможност, за да изскочи на перона. Повечето пътници вече бяха слезли от вагоните и се насочваха към изхода. Ако само успееше да се смеси с тях, помисли си тя, имаше шанс да излезе на открито още преди някой да си е дал сметка откъде се е появила. Ала между нея и гърбовете на последните пътници беше широкото открито пространство на перона. Освен това щеше да се наложи да мине точно пред очите на седналите по пейките.
Вратите се затвориха със съскане и влакът се помести. Оже тръгна възможно най-небрежно през перона, съсредоточена в задачата да се добере до тълпата. Веднъж щом излезеше на улицата, щеше да бъде в безопасност: поредната изпаднала жена, още някой, когото минувачите да се преструват, че не забелязват.