— Мадмоазел. Моля, последвайте ме. — Гласът на французина бе спокоен, но заповеден.
Тя потърси с очи човека, произнесъл последните думи и го откри сред седналите по пейките хора. В този момент се изправяше и тръгваше към нея с решително изражение в очите. През цялото време досега бе чел вестник, но вече го беше оставил на пейката и крачеше към нея в тъмносинята си униформа на служител от метрото. В този момент слагаше шапката на главата си.
— Не ви разбрах? — отвърна на френски Оже.
— Мадмоазел, налага се да ме последвате. Боя се, че трябва да ви зададем няколко въпроса.
— Не разбирам. Какво съм направила?
— Тепърва предстои да го установим. — Той посочи към една врата наблизо, върху която имаше надпис „влизането забранено“. — Ако не възразявате да се отбиете в служебното помещение? Ще бъде най-добре и за двете страни, ако не правите сцена.
Тя не помръдна. Служителят беше нисък мъж на средна възраст с посивяващи мустаци и розов нос, белязан от сложните криволици на пукнати вени. Този човек определено не искаше да прави сцена, помисли си Оже.
— Все още не мога да…
— Получихме съобщение, че преди час или два в тунела е влязла жена — произнесе тихо той. — Бяхме склонни да не му обърнем внимание, но разполагаме с поне двама свидетели. За всеки случай реших да наблюдавам тунела известно време, в случай че някой излезе от него.
— Но не видяхте никой да излиза? — настоя Оже. — Не и аз, във всеки случай. Току-що слязох от влака.
— Зная какво видях.
— Тогава грешите.
Мъжът се помести от неудобство, сякаш все още се бореше със съмнението дали си заслужава да я натика насила в служебната стая, или беше по-добре да сигнализира за помощ на някой друг от служителите.
— Моля ви, не усложнявайте нещата допълнително — каза той. — Разполагаме с пълното право да се обадим в полицията. Ако обаче успеете по някакъв начин да ми обясните ситуацията, може би всичко това няма да бъде необходимо.
— Някакъв проблем ли има? — обади се друг глас с малко по-различен акцент. Оже се огледа. Към тях с ръце в джобовете на сивия си шлифер се приближаваше друг от пътниците. Периферията на филцовата му шапка бе спусната ниско над очите, но успя да го разпознае моментално.
— Уендел — каза тя.
— Какво става тук, Верити?
Тя нямаше представа какво става, ала Флойд очевидно очакваше от нея да поеме ролята си. Роля, чиито реплики знаеше само той.
Оже произнесе заекващо:
— Не съм сигурна, Флойд, този мъж иска да го последвам в онази стая, за да ми задава въпроси.
Флойд огледа мъжа със загрижено, но търпеливо изражение.
— Защо, за Бога, бихте искали да направите подобно нещо?
— Познавате ли тази жена, господине?
— Дали я познавам? Да, струва ми се. Това е жена ми.
— В такъв случай, може би ще бъдете така добър да ми обясните каква работа има жена ви в тунелите на метрото?
— Нямам представа за какво говорите — отговори Флойд. Той свали шапката и приглади косата си.
Мъжът почеса спуканите вени на издутия си нос.
— Зная какво видях. Може би не е зле да продължим този разговор в офиса ми.
— Както желаете — произнесе Флойд, — но ви уверявам, че допускате сериозна грешка.
Оже въздъхна.
— Хайде, Уендел, да приключваме. Може би след това този смешен човечец ще ни остави на мира.
Мъжът им позволи да минат преди него, след което извади от джоба си връзка ключове и отвори избелялата зелена врата, водеща към оголен, почти спартански офис. От тавана като смъртоносна примамка висеше една-единствена гола крушка.
— Седнете тук. — Мъжът посочи дървената разкривена маса и няколкото обикновени стола, които със сигурност бяха виждали и по-добри дни.
— Предпочитам да остана прав, стига да нямате нищо против — отговори Флойд. — Нека сега ви обясня. Преди трийсет минути жена ми се обади по телефона. Работи в галантерията на „Гей-Люсак“. В магазина влизат какви ли не хора и понякога персоналът позволява на клиентите да посещават тоалетната на горния етаж. За нещастие някой от тях оставил чешмата пусната. Защо не му разкажеш останалото, Верити?