— Мивката се запушила — продължи Оже, наблюдавайки внимателно изражението на Флойд, който кимна утвърдително. — Водата преляла и малко по-късно таванът поддаде. Всички долу се оказахме измокрени или измърсени от отломките — ето защо изглеждам по този начин. Стоката беше съсипана. Обадих се на съпруга си, за да го известя, че ще ни освободят по-рано от работа, а той дойде на станцията, за да ме посрещне — нямам желание да се скитам из улиците в това състояние.
— И двамата не сте французи — произнесе мъжът, сякаш новините бяха особено злокобни.
— Не ми е известен закон срещу това — уточни Флойд. — Както и да е, нямам нищо против да ви покажа документите си за идентификация. — Той демонстрира на мъжа личната си карта и една от фалшивите визитки, които пазеше в портфейла си за случаи като този. — Както виждате, работата ми като литературен преводач означава, че прекарвам по-голямата част от деня у дома. Хайде, Верити, покажи на добрия човек и твоите документи.
— Ето — подаде му ги тя, след като известно време рови из чантата си.
Той прегледа документите — изцапани с тъмни отпечатъци от пръстите й.
— Верити Оже — прочете представителят на метрото. — Ще запомня това име. Освен това няма да забравя, че никой от вас не носи венчална халка.
Отвъд затворената врата прогърмя поредният пристигащ влак. Оже се изкушаваше да хукне навън, но се боеше, че мъжът имаше властта да забрани заминаването на влака.
— Вижте — каза тя. — Със съпруга ми говорим истината. Каква работа имам да пълзя в тунелите на метрото? Достатъчно неприятно беше да се возя във влака по този начин и всички да се взират в мен, сякаш съм някаква уличница.
— Уверявам ви, нямаме нищо за криене — обади се Флойд с лъчезарна усмивка. — Както каза жена ми, каква работа би имала да пълзи в тунелите на метрото?
— Но някой е пълзял — настоя мъжът.
— Може и така да е — отстъпи Флойд, — но разбира се, не можете да обвинявате всяка жена, която слиза от влака с прах по дрехите.
— Видях я — започна мъжът, ала в гласа му се долавяше съмнение. — Видях някой да излиза от тунела.
— И в тълпата от пристигащи и заминаващи пътници сигурно сте изгубили човека, обърквайки жена ми с него. — Флойд бе изпълнен с разбиране. — Вижте, не искам да ви усложнявам живота, но жена ми наистина трябва да се прибере у дома час по-скоро, за да се преоблече и да вземе душ. — Той взе ръката на Оже. Пръстите му бяха твърди, но нежни. — Нали, скъпа?
— Тревожа се дали утре изобщо ще имам работа — каза Оже. — Стоката беше съсипана.
— Ще му мислим по-късно. — Флойд отново насочи вниманието си към служителя на метрото. — Ето. Проявихте изключително разбиране. Ще приемете ли това като израз на моята благодарност? — Беше извадил банкнота от десет франка от вътрешността на палтото си и сега, без дори да мигне, дискретно я пъхаше сгъната на четири в джоба на мъжа.
— Вашата благодарност? За какво? Нищо не съм направил.
— Жена ми все още изпитва силен срам от външния си вид — каза Флойд, като снижи глас, сякаш двамата водеха доверителен разговор. — Ще бъде много благодарна, ако ни позволите да излезем през служебния изход, за да хванем по-бързо такси.
— Не бих могъл да…
Флойд пъхна в джоба му още една банкнота от десет франка.
— Зная, молбата ми е странна, но наистина бихме оценили помощта ви. Пийте едно за моя сметка.
Мъжът смръщи устни, претегляйки възможностите си. Достигна до някакво заключение относително бързо:
— И цялата стока е била повредена, казвате?
— Току-що бяхме преместили всичко от склада — обясни Оже.
— Надявам се да не изгубите работата си, мадам. — Той отвори дървената врата и ги съпроводи обратно на перона. — Оттук — каза, като ги поведе в обратна на пътническия изход посока.
— Вие сте добър човек — заяви Флойд. — Няма да ви забравим.
— Можете да бъдете сигурен, че и аз няма да ви забравя, мосю Флойд.
Деветнадесет
Когато се озоваха на улицата, все още валеше, ала дъждът намаляваше и постепенно се превръщаше в следобедно ръмене, а сивото одеяло на небето се покриваше с причудливо оформени пастелносини кръпки. След всичко, което се бе случило под земята, обичайният ритъм на всекидневния градски живот — неспирните вълни от пешеходци и преминаващи автомобили — се струваше на Оже по-скоро като лична обида. Тя изчака служителят на метрото да се завърне към подземното си царство, заключвайки тежката порта зад себе си, след което каза на Флойд, този път на английски: