— Не зная откъде да започна.
— Можеш да започнеш с „благодаря“. Отървах те от сериозни неприятности там долу.
— Които не ти влизаха в работата. Какво всъщност правеше там, следеше ме?
— Не те следях — отговори Флойд. — Просто бях в точното време на точното място и успях да те спася в беда.
— Просто така, както си се разхождаше? От всички метростанции в града, се оказа в точния момент от деня на „Кардинал Льомоан“?
Флойд сви рамене:
— Е, не точно.
Оже се отдалечи от него, вдигайки ръка в напразен опит да спре такси. В състоянието й беше далеч по-сигурно, че щяха да я подминат забързано.
— Къде отиваш? — попита Флойд със сериозен тон.
— Където и да е, стига да е далеч от това място. Някъде, където няма да ме следят любопитни мъже в износени шлифери.
— Така ли ви учат да показвате благодарността си в Дакота?
Тя се обърна рязко, като за малко не се подхлъзна на високите си токове. Паважът бе мокър и потъмнял от дъжда.
— Не съм неблагодарна — фиксира го раздразнено, — но благодарността ми свършва дотук. А сега, ако обичаш, тръгни в другата посока, или ще ме принудиш да извикам полиция.
— В твоето състояние? Ще бъде интересна гледка.
Едно такси даде газ покрай нея и сякаш за да подчертае мнението си, шофьорът успя да я облее с мръснокафява завеса вода от съседната локва.
— Просто ме остави на мира — произнесе тя, изкривявайки лице измъчено, докато водата се оттичаше в обувките й. — Приключихме бизнес отношенията си днес сутринта. Или не си спомняш за сносната финална вноска, която направих?
— Част от която току-що те измъкна от неприятностите — отвърна Флойд.
— Не беше чак такъв проблем. Справях се чудесно и преди да се намесиш.
— Но човекът беше прав, нали? — Флойд я наблюдаваше с развеселено изражение. Имаше дълбоки бръчки около очите. Или имаше обичая да се смее постоянно, или постоянно плачеше.
— Прав за какво?
— Наистина си била в тунела. Няма смисъл да го отричаш… по петите ти имаше опашка от момента, в който напусна кантората ми.
— Забелязах я — отговори Оже. — Неприятно ми е да ти съобщя лошата новина, но не я бива много.
— Обаче работи евтино. Работата е там, че те е видяла да влизаш в тунела, същият, от който общият ни познат твърдеше, че те е видял да излизаш.
— Не спомена ли, че не си ме следил?
— Наистина не те следях. Не и лично. Но като се вземе предвид онова, което научих, реших, че е добра идея да седна и да те почакам на „Кардинал Льомоан“.
Оже постепенно възвръщаше самообладанието си, а гневът й или намаляваше, или изчакваше по-удобен момент да се разрази с нова сила. Тя попита поомекнало:
— Защо ми помогна всъщност? Нямаше какво да губиш, ако онзи човек ме предадеше на властите. Което вероятно и щеше да направи — прибави, след като, изглежда, размисли.
— Нищо за губене — отвърна Флойд, — само дето те никога нямаше да се разровят чак толкова надълбоко, за да открият какво си правила.
— Смяташ, че имаш по-добър шанс?
— Все още не съм сигурен — произнесе той.
— Е, с теб ставаме двама — измърмори полугласно тя.
— Не те разбрах?
Тя разтърси глава:
— Не си лош човек, Уендел, но знам със сигурност, че не искаш да се забъркваш в тази история.
Той присви едното си око.
— Ето точно такива думи трябва да избягваш, ако искаш някой да изостави случая ти.
Поредното такси направи демонстративен опит да я удави. Тя отстъпи от бордюра, по-близо до Флойд.
— Защо си толкова настойчив? Казах ти коя съм. Обясних ти всичко за сестра си.
Флойд извади отнякъде тънка дървена клечка и я пъхна между зъбите си. Захапа я, карайки я да изхрущи.
— Така си е и дори звучеше доста правдоподобно. За около трийсет секунди.
— Защо тогава ме остави да изляза от кабинета ти с онази кутия?
Флойд й намигна.
— Познай. И докато мислиш, защо не те откарам с колата някъде, където да се подсушиш и стоплиш?
— Благодаря, но смятам да си опитам късмета с такситата. Ако не успея, може да походя или да си построя сал.
— Колата ми е зад ъгъла. Мога да те откарам до хотела ти или в кантората. И в двата случая ще можеш да си избереш сухи дрехи и да се възползваш от малко топла вода.