— Все още очаквам обяснение от теб, Флойд — напомни му германката.
— Може би трябва да започна, като ви представя една на друга, както се полага — отвърна Флойд с глас, който подканяше към цивилизованост и разбирателство. — Верити Оже, Грета Ауербах. Сигурен съм, че двете ще се спогодите отлично.
— Или нещо в този дух — измърмори Оже.
Асансьорът спря. Флойд дръпна решетката и ги пусна пред себе си на площадката. Даде им знак да останат назад и сам се приближи до вратата с орнаментно стъкло, водеща към кантората му, за да изучи процепа между нея и касата, точно над ключалката. Обърна се към Оже и Грета с пръст пред устните:
— Нещо не е наред — прошепна. — Преди да изляза тази сутрин, пъхнах влакно тук. Няма го.
— Някой е идвал в твое отсъствие? — попита Оже. Ръката й посегна към кръста и успокоителното присъствие на пистолета. Ала колкото и да се изкушаваше да извади оръжието, все пак не искаше дупката, в която беше изпаднала в този момент, да се разшири още повече.
— Чакайте — нареди Флойд. После много внимателно опита бравата. Оже чу как механизмът й изщрака. Все още беше заключена.
— Може влакното да е било отвято от течението? — предположи Грета.
— Или някой да се е самопоканил с помощта на шперц — допълни той.
Една от съседните врати малко по-нататък на площадката се открехна леко и през килима се разля ивица разводнена дневна светлина. Възрастна дама промуши напудреното си лице и огледа коридора, след което каза на френски:
— Мосю Флойд? Струва ми се, че е най-добре да влезете.
— Не сега, мадам Парментиер — отвърна Флойд.
— Наистина мисля, че е най-добре да влезете — настоя тя. Сетне отстъпи, а вратата се отвори с поскърцване още няколко сантиметра. Надвиснал зад нея, стиснал ръжен в едната си ръка, стоеше мъж с жилетка и тиранти.
— Кюстин! — извика тихо Флойд.
— Най-добре да послушаш дамата — каза мъжът, като снижи ръжена. — Мисля, че в момента не е много безопасно да влизаме в кантората. Момчетата от Големия дом наблюдават сградата и от време на време дори изпращат някой, за да провери дали си се прибрал.
— Моля, заповядайте — обади се мадам Парментиер.
Флойд сви рамене и поведе останалите към апартамента й.
Разположението на стаите беше съвсем различно от това на онези, където се помещаваше кантората му и от декорациите и цялостната атмосфера дори на Оже нямаше как да не стане ясно, че са се прехвърлили с петдесет или шейсет години назад във времето, в Париж от началото на века. Нищо не подсказваше, че живеят в модерни времена: не се виждаше радио или телефон и определено не можеше да става и дума за телевизор. Дори навиващият се грамофон под прозореца изглеждаше така, сякаш по-скоро би получил удар, отколкото да изсвири нещо по-ново от Дебюси. Мебелите бяха тапицирани с червеникавокафяв плюш, а разкрачените им крака с формата на животински лапи бяха позлатени. Вратите на преддверието бяха украсени с две пера от паун, кръстосани като церемониални мечове. От тавана висеше месингова клетка за птици, но нищо не подсказваше, че някога е била обитавана. На стратегически места из стаята бяха разположени антикварни маслени лампи, чиито цветни стъкла хвърляха отсенки от синьо, зелено и тюркоазено по безупречно белите стени, въпреки че никоя от тях не беше запалена. Стаята беше с южно изложение и попиваше малкото останала дневна светлина.
Мадам Парментиер затвори входната врата зад тях.
— Не можете да останете дълго — каза тя.
— Зная — отговори мъжът, когото Флойд бе нарекъл Кюстин, — и няма да ви пречим дори секунда повече от необходимото. Можем ли поне да седнем за известно време?
— Много добре — отвърна старата дама. — В такъв случай, предполагам, е най-добре да направя чай.
Намериха си места, докато в същото време мадам Парментиер отметна една завеса от лъскави стъклени мъниста, водеща към нещо, което според Оже беше кухненски бокс.
— Е, кой иска да започне? — попита Флойд на френски. — В момента нямам представа откъде да подхвана.
— Коя е тя? — попита Кюстин, като кимна по посока на Оже.
— Сестрата — отвърна Флойд.
— Не е много червенокоса, а?