— Всичко, което ти трябва да знаеш, е, че съм на твоя страна — каза тя.
— И това е нещо, предполагам.
— И че съм тук, за да ти помогна. Не само на теб, но на всички, които познаваш.
— А онези деца? Или който там е убил Сюзан Уайт и Бланшар?
— Не съм заедно с тях. Побързай.
— Поне можеш да ми кажеш за кого работиш. Харесва ти, или не, вече ти помогнах. Не бях длъжен да ти плащам гаранцията в метрото.
— Вече ти благодарих. Ако имаш някакви съмнения, знай, че постъпи правилно. И ако само можеше да видиш голямата картинка, щеше да се съгласиш с мен.
— Опиши ми тогава тази голяма картинка.
Тя почука по касата на вратата с дулото на пистолета:
— Не си насилвай късмета. Намери ли торба?
— Тъкмо я пълня.
Оже усети, че нещо в нея омеква. Нямаше как да не признае, дори и против волята си, че в упоритостта на Уендел съзира нещо от собственото си минало.
— Слушай — каза тя, — щях да ти кажа всичко, стига да ми беше известно. Е, може би нямаше да ти кажа всичко, но поне достатъчно, за да задоволя любопитството ти, стига това да е големият ти проблем. За съжаление обаче, все още ми е известно твърде малко.
— Колко от това бе научила Сюзан Уайт?
— Не всичко, но повече от мен, струва ми се.
— Да се надяваме, че не това е причината, заради която е изгубила живота си.
— Сюзан е подозирала, че е попаднала по следите на нещо голямо, нещо, което си е струвало убийствата. Мисля, че се е изплашила от мащабите му.
— За едно и също правителство ли работите?
— Да — отговори внимателно Оже. — Правителството на Съединените щати.
Флойд отново се появи, понесъл платнена торба в плачевно състояние. Преливаше от дрехи, повечето от които черни или в отсенки на пурпурно или синьо, толкова близо до черното, че на практика разлика почти нямаше.
— Но не сте сестри, нали?
— Просто колеги — отвърна Оже. — А сега остани на място и изритай чантата към мен. — Той се подчини. — Много добре. — Тя я вдигна с една ръка. — Благодари на приятелката си от мое име. Подозирам, че не беше във възторг, задето се налага да ми заеме дрехите си, но те уверявам, че в края на краищата си струва. — Не отместваше пистолета от Флойд. — Съжалявам, че трябваше да се получи така. Надявам се нещата да се наредят за вас двамата.
— Не можеш ли просто да ми кажеш всичко, което знаеш и да ме оставиш сам да си направя заключенията? — попита той.
— Не съм толкова жестока. — Оже започна да отстъпва към асансьора. — Добре, ето какво: сега излизам оттук и не искам никой да ме следи. Ясно?
— Ясно — кимна Флойд.
Оже стъпи в клетката на асансьора, остави торбата на пода и затвори сгъваемата решетка.
— И без номера по пътя за надолу този път, нали?
— Без номера.
— Хубаво. — Тя натисна най-долния месингов бутон. — Казах го и преди, и сега ще го повторя: за мен беше удоволствие да се запознаем.
Клетката започна да се спуска надолу.
— Чакай — извика Флойд и гласът му едва успя да пробие виенето и тракането на машината. — Какво искаше да кажеш с това: „не съм толкова жестока“?
— Точно каквото чу — отговори Оже. — Сбогом, Уендел. Надявам се да живееш дълго и пълноценно.
Двадесет
Оже спря такси на булевард „Сен Жермен“. По това време вече бе успяла да смени разкъсаното си зацапано палто със стигащ до средата на бедрото жакет и подходяща шапка, прихлупена ниско, за да прикрие почернялото й лице и разчорлена коса. Нямаше да издържи на един по-подробен оглед, но в спускащия се здрач трансформацията й бе задоволителна.
— Гара Север — каза на шофьора, преди да му покаже документите, които се изискваха, за да й позволят да прекоси реката. — Колкото можете по-бързо, моля.
Шофьорът измърмори нещо в смисъл, че не е вълшебник, но не след дълго вече бяха прекосили реката и се носеха през тесните улички на Маре, избягвайки сгъстяващите се вълни на вечерното задръстване. Оже се чувстваше изцедена. Имаше усещането, че е на ръба на бездънна пропаст, която всеки момент ще се протегне и ще я погълне. Отпусна глава на тракащия прозорец и с премрежени очи се загледа към светлините на витрините, неоновите реклами и стоповете на колите, подминаващи като изчезващи тирета в червено, бяло, леденосиньо и златисто. Градът й се струваше недосегаем и нереален като холограма; също толкова крехък, колкото стъклото, върху което бе отпуснала буза. Изкушаваше се да мисли за Париж по този начин. Нищо в него нямаше значение, повтаряше си тя, нищо от случващото се тук не можеше да има значение за нейния живот в Плетеницата. Нямаше никакъв смисъл да продължава разследването, започнато от Сюзан Уайт, защото резултатите от него така или иначе нямаше да се отразят на ситуацията у дома. Дори тук да се случеше нещо ужасяващо (а наистина не успяваше да се отърси от усещането, че опасността е неминуема), то едва ли щеше да бъде по-трагично от изгарянето на книга или в най-лошия случай — на библиотека, пълна с книги. 32 можеше и да бъде изгубена, ала само допреди месец дори не бе подозирала за нейното съществуване. Всичко и всеки, когото познаваше, щеше да продължи да живее необезпокоявано и само след няколко месеца обичайното й всекидневие, с неговите върхове и спадове, трудностите и кризите му, щяха да изтрият спомена, превръщайки го в далечен сън. Плюс това не всичко от 32 би било загубено завинаги, защото без съмнение голяма част от него вече беше проучена посредством документите и извлечените антики. И макар да подозираше, че е започнала да изпитва някаква симпатия към живеещите затворници тук, номерът беше да не забравя, че в действителност те не бяха истински мъже и жени, а захвърлени сенки на животи, които се бяха състояли преди повече от 300 години. Да ги съжалява беше все едно да изпитва съжаление за избелелите образи от някоя изгоряла фотография.