Оже усещаше как решимостта й се стопява с всяка изминала минута. Не искаше да се качва на нощния влак за Берлин, не и след като разполагаше с далеч по-простичката възможност да остане в Париж и да изчака завръщането на кораба. Бяха я изпратили тук да свърши определена задача и я бе довела до край по възможно най-удачния начин. Никой нямаше да я обвини, ако сега се откажеше, мислейки единствено за собствената си безопасност.
Таксито забави и отби на паркинга пред гарата. Докато чакаше да му платят, шофьорът не изгаси двигателя. За момент Оже не успя да помръдне, замръзнала в нерешителност. Запита се дали да не го помоли да обърне и да я откара в друг хотел някъде в града. Или пък можеше просто да следва предварителния си план, да хване влака и да замине за Берлин, навлизайки още по-навътре в Европа, по-навътре в 32. Само при мисълта за пътуването в гърлото й засядаше буца, сякаш я принуждаваха да пристъпи към ръба на височина, от която й се завиваше свят. Не беше обучена за такава мисия. Калискан я бе привикал, за да върне документите, но не и за да навлиза навътре в континента. Със сигурност имаше по-добре подготвени от нея хора за подобна операция…
Мисълта, че последното може би е вярно, я ужили като удар с камшик.
— Можеш да го направиш — произнесе сама на себе си, повтаряйки го като молитва.
Шофьорът се извърна към нея от седалката си, а космите по врата му се отъркаха в яката на ризата. Не го беше грижа колко време ще остане. Апаратът отчиташе.
— Ето — каза Оже, хвърляйки му няколко банкноти. — Задръжте рестото.
Минута по-късно крачеше под остъкления железен купол на гарата и се оглеждаше за билетно гише. Навсякъде гъмжеше от пътници, блъскащи се, заобикалящи се едни други, като скупчени сиви пчели, всяка със своята задача, несъзнаваща намеренията и въжделенията на онези до себе си. Отвъд тях търпеливо сумтяха влаковете, изхвърлящи струи бяла пара към покрива. Докато ги гледаше, един от нощните влакове потегли леко, насочвайки се към Мюнхен или Виена, или някой друг град надалеч в европейската нощ. Червените му задни светлини разливаха кръв по излъсканите повърхности на релсите.
Първо трябваше да се погрижи за най-важното. Оже най-после откри гишетата за билети и облекчено установи, че опашката пред това за международните линии беше далеч по-малка от другите. Вече бе взела решение, че дори и да не бяха останали места, ще се качи на влака, така или иначе, и ще намери начин да се справи с положението по пътя. Подкупът винаги си оставаше възможност, както и кражбата. Оказа се, че бяха останали кушетки за влака в седем часа — по-късно, отколкото й се искаше, но беше по-добре от нищо.
Тя подаде парите, а чиновникът почти не обърна внимание на почернелите й ръце и набити с мръсотия нокти. Подозираше, че чиновниците по тези места се бяха научили да не обръщат внимание на доста неща.
— Кой перон? — попита тя.