Чиновникът й обясни, като прибави и че влакът няма да бъде отворен за качване преди шест и половина.
Което означаваше, че има повече от цял час, докато станеше време за тръгване. Употреби първите двайсет минути в търсене на дамска тоалетна и отмиване на мръсотията от метрото. По времето, когато беше приключила, парчето карболов сапун бе почерняло, а във водата в умивалника сякаш се бе изкъпала цяла смяна миньори. Сега отново се чувстваше човешки, а след като се преоблече в дрехите на Грета, наблъсквайки в торбата собствените си изцапани дрипи, вече й се искаше да вярва, че едва ли някой ще успее да я разпознае. До заминаването на влака оставаше повече от час и за момент се изкуши да излезе от района на гарата и да потърси уединение в някое от близките бистра или бирарии. Не беше яла от сутринта насам и гладът започваше да я застига. Само че знаеше, че ако излезеше от гара Север, едва ли би имала куража да се завърне, без значение колко пари бе похарчила за леглото. Вместо това реши да се задоволи с ресторанта на гарата и сред огледалния лабиринт на сепаретата му откри идеална маса, откъде можеше да наблюдава кой влиза и излиза, без сама да попада пред погледите на хората. Поръча си сандвич и чаша вино и с всички сили си пожела стрелките на часовника в ресторанта да се завъртят по-бързо до шест и половина.
През стъклената врата на ресторанта, отвъд блъсканицата на пътниците, забеляза мъж в сив шлифер, застанал пред вестникарска будка. Докато търсеше дребни в джоба си, той се огледа като турист, попаднал за пръв път на гарата. Купи нещо от будката, обърна се с гръб към нея и побутна нагоре големите очила на носа си. После отвори вестника и се зачете в него. Не беше Флойд.
Храната на Оже пристигна. Тя подуши виното, изпи набързо половината чаша и за пръв път, откакто се бе събудила през този ден, позволи на спокойствието да се разлее из тялото й. Само след няколко минути щеше да се качи на нощния влак и да се отпусне в леглото си. Едва ли щеше да се окаже по-опасно, отколкото да остане в Париж — в крайна сметка разстоянието между нея и военните бебета щеше да нараства с всяка изминала минута. Щом се озовеше в Берлин, щеше да отиде на адреса на леярната от писмото и да разучи накъде води тази следа. Нямаше да поема излишни рискове или да прави нещо, което би могло да разкрие самоличността й. Дори единственото, което постигнеше, да бе просто да огледа добре околностите на леярната, пак щеше да е постигнала достатъчно. Без съмнение Калискан би я порицал, задето е превишила правата си по време на мисията, но на четири очи щеше да й благодари за стореното. А докато следваше внезапно прекъснатите стъпки на Сюзан Уайт, щеше да й се открие идеалната възможност да разгледа повече подробности от този свят в сравнение с всичко, което би могла да види от прозореца в парижкия си хотел, скрита зад завесите като страхлива сянка.
Друг мъж в сив шлифер блъсна вратите на ресторанта. Не носеше шапка, ала за миг — докато парата от кафемашината закриваше лицето му — й се стори, че би могъл да е Флойд. Мъжът обаче тъкмо бе пристъпил вътре, когато слаба жена с плътно прилепнала яркозелена рокля се приближи до него и двамата се целунаха като тайни любовници, каквито Оже беше сигурна, че са. Мъжът беше купил подарък на жената, който тя отвори с изненадано и нервно, но доволно възклицание. Беше някакъв накит. Тя си поръча питие и двамата се настаниха на масата й. Останаха седнали, без да изпускат ръцете си, в продължение на десетина минути, след което мъжът я целуна за довиждане, излезе и се изгуби в блъсканицата на гарата. Минута по-късно Оже чу свирката на заминаващ влак и по някакъв начин изпита усещането, че мъжът е в него, поел обратно към семейството си в провинцията, а изминалите десет минути са обикновена рутина, също като миенето на зъбите преди лягане и целуването на жена му за довиждане всяка сутрин. В продължение на цяла замайваща секунда хората около нея отново й се струваха истински, като всеки друг, когото бе познавала, и само благодарение на изключително усилие на волята тя отново успя да превърне живота им в нещо управляемо, като ехото на остатъчен образ.
Оже погледна часовника си. След няколко минути щеше да се качи на влака и да потърси кушетката си. Час по-късно щеше да се намира на половината път до френската граница, а когато се събудеше, щеше — за добро или зло — да е пристигнала в Берлин. Тя даде знак да й донесат сметката и започна да събира нещата си. Може би заради виното, ала изведнъж бе почувствала непоколебима решимост да завърши разследването, започнато от Сюзан Уайт.
Келнерът с бял пояс й донесе сметката. Оже зарови из парите, с които разполагаше и удовлетворено прибави няколко монети за бакшиша. Усмихнато плъзна парите към келнера и се приготви да стане, решавайки, че в крайна сметка ще бъде най-добре, ако остави виното си недопито.