Тогава видя децата.
Бяха две и стояха напълно неподвижно едно до друго насред тълпата отвън. Момченцето държеше отпуснатата връв на йо-йо, а момиченцето — плюшена животинка, която изглеждаше така, сякаш я бяха спасили от кофа за боклук. Момченцето носеше червена фланелка с къси ръкави и къси панталони, бели чорапи и черни обувки с катарами; момичето — мръсна жълта рокля и същите обувки. Едва когато наистина се вгледа в тях, й стана ясно, че въобще не са деца, а вампири, приличащи на такива. Дъждът беше размил грима им. Пътниците продължаваха да се блъскат около тях, ала на известно разстояние, заобикаляха ги, вероятно без дори да си дават сметка за реалната причина.
Внезапно пред погледа на Оже мина група хора. Тя преглътна и опита да успокои нервите си. Навярно въображението й бе решило да й изиграе лоша шега. В крайна сметка можеше да са и обикновени скитници.
Когато групата се разпръсна, децата бяха изчезнали.
Тя затвори очи от облекчение, след което бързо довърши остатъка от виното си. Нареди си да се изправи и да напусне ресторанта, докато влакът все още я чакаше. Нямаше никакъв смисъл да реагира в ужас всеки път, когато покрай нея минеше дете. Париж беше пълен със странни малки момченца и момиченца и не всички бяха решени да я убият.
Двама бизнесмени се отдалечиха от витрината на ресторанта. И децата отново бяха там: застанали съвсем неподвижно, ала този път още по-близо до вратата. Не гледаха към нея, но все пак наблюдаваха нещо или някой с неотслабващата съсредоточеност на змии. Поредната група от минувачи препречи погледа й, а когато изчезна встрани, децата се бяха приближили още повече, вече очевидно насочили очи към ресторанта. Само преди минута вероятно щеше да има шанс да излезе, без да я забележат, ала сега бе попаднала в капан.
Оже наведе очи към остатъците от сандвича си и се престори, че отново чете менюто. Последното, което искаше в този момент, бе да забележат, че проявява интерес към района пред ресторанта. Все пак не беше задължително децата да знаят с абсолютна сигурност как изглежда тя.
Когато рискува още един поглед нататък, отпред стоеше само момиченцето. Момченцето беше влязло и чакаше до осветения стъклен бар и наредените във вътрешността му прясно изпечени тестени изделия. Около главата му кръжаха две мухи, очевидно заинтересувани далеч по-силно от него, отколкото от апетитните деликатеси.
Оже опита да се смали, без да помръдва от мястото си в сепарето. Виждаше момчето съвсем ясно, но очевидно то още не я бе забелязало. Вместо това стоеше неподвижно на едно място, а главата му се въртеше бавно като наблюдателна камера. Изкушаваше се да се премести зад паравана между нея и съседното сепаре, ала бе сигурна, че детето ще забележи раздвижването. Очите му премигваха рядко, сякаш всеки път му се налагаше да си напомня да го прави. След няколко секунди щеше да погледне право в нея, освен ако междувременно не измислеше нещо. Чак сега си спомни, че носеше две оръжия: автоматичният пистолет и лъскавото оръжие, което беше взела от военното бебе в тунела. Мисълта й вдъхна моментна увереност, ала скоро бе принудена да отхвърли идеята за стрелба. Децата вероятно също бяха въоръжени, а и сигурно наоколо се навъртаха още. А и дори да се справеше с тях, почти нямаше шанс да се измъкне незабелязано от претъпканата гара, без да я задържат и арестуват.
Погледът на момченцето бе на път да я прикове. Замръзнала на мястото си, Оже знаеше, че единственият й шанс е в това, да не я разпознаят. Може би нямаше, като се вземеше предвид външният й вид и фактът, че носеше чужди дрехи. Едва успяла да се улови за тази сламка, тя се принуди да отхвърли идеята, тъй като момчето търсеше именно нея и едва ли щеше да се остави да го заблудят няколко повърхностни промени.
Ръката на Оже се протегна под масата към пистолета. Може би в края на краищата щеше да й се наложи да го използва, без значение от последиците.
Момчето погледна към — или по-точно през нея. Почувства се така, сякаш я прониза прожектор. Бавното извъртане на главата му продължи, отмествайки вниманието му встрани. Вратът му вече се бе обърнал на повече от деветдесет градуса и не показваше никакви признаци за скорошно спиране, колкото и невероятно да бе това за анатомията на едно дете. Оже се зачуди колко ли време щеше да измине, преди още някой да обърне внимание на странното момченце, но поне доколкото виждаше, останалите клиенти на ресторанта все още не виждаха в него нищо необикновено.