Сетне главата на детето замря и започна да се движи в обратната посока, докато погледът му не се спря право върху нея. Този път почувства, че наистина я гледа: не просто в посоката, в която се намираше, но специално към сепарето й. През напудреното, разлято изражение на маската върху лицето му премина едва доловима промяна, съвсем леко разширяване на устата, навеждащо на мисълта за триумфална, лакома усмивка.
Главата на детето рязко се обърна към вратата, а устата му се отвори и излъчи къс писък. За нищо неподозиращия наблюдател писъкът едва ли щеше да означава нещо повече от обикновен вик, нещо като тиролски призив — доказателство за кретенията на странното дете. Ала Оже знаеше, че писъкът съдържа в себе си свръхзвукова информация и че другото дете бе способно да я дешифрира.
Момчето тръгна към сепарето на Оже със сковани движения в колената, като марионетка, чийто кукловод изпитваше затруднения в управлението й. Оже опита да остане спокойна, все така загледана към часовника, с надеждата, че детето може да размисли, преди да я достигне. Беше прибрало йо-йото в джоба си и сега от ръката му се подаваше нещо лъскаво и ярко, огледално и остро като стъкло.
Нечия ръка докосна рамото на момчето. То извърна рязко глава към възрастния до него с ярост и неразбиране. Лицето му се намръщи, разпуквайки остатъците от грима, прикриващ истинския му външен вид. Ръката се подаваше от тъмния ръкав на костюм, принадлежащ на един от келнерите. Мъжът беше огромен дори по обичайните стандарта и се извисяваше над момченцето като кула. Като все още полагаше усилия да не гледа директно към случващото се, Оже видя как мъжът се приведе, за да приближи мустакатото си лице на равнището на лицето на детето. Понечи да заговори, устните му се раздвижиха мълчаливо заради разстоянието, което ги делеше, ала внезапно нещо проблесна, карайки келнера да отстъпи от момчето с леко изненадано изражение, сякаш детето току-що го бе изругало по гениален, свойствен единствено за възрастните начин.
Мъжът се стовари гърбом върху витрината с тестените изделия и остана проснат върху емайлираната й повърхност. Върху снежнобелия му пояс се разширяваше кървавочервена звезда — мястото, където го бяха пронизали. Пръстите му потърсиха раната и се повдигнаха обагрени в червено към лицето му. Помъчи се да каже нещо, ала думите сякаш бяха заседнали в гърлото. Навсякъде около него вечерящите изпускаха приборите си и започваха да говорят с разтревожени гласове. Някакъв мъж извика, а жената до него изпищя. На земята се разби стъклена чаша.
Момчето беше изчезнало.
Само няколко секунди по-късно около келнера цареше пълен хаос. Оже виждаше единствено гърбовете на опитващите се да помогнат, скупчени край него. Друг келнер крещеше нещо в телефонната слушалка, докато трети тичаше през откритото пространство пред ресторанта, за да повика помощ. Сцената вече започваше да привлича вниманието на минувачите отвън. Някакъв представител на железниците — човек, който имаше забележителна прилика с мъжа, когото Флойд бе подкупил същия следобед — тръгна към вратата, ала забелязал бъркотията, се втурна с големи, задъхани скокове към ресторанта. Някой наду три пъти свирка.
Оже се изправи, прибирайки забързано вещите си. Дали децата все още бяха отвън? Нямаше как да разбере. Но бе повече от сигурна, че не искаше да бъде наблизо, когато — вече нямаше никакво съмнение в това — полицията пристигнеше и започнеше да записва имената и адресите на свидетелите. Не можеше да си позволи да изпусне влака за Берлин и още по-малко можеше да си позволи да попадне в машината на закона. Ами ако служителят от метрото в края на краищата беше решил да разговаря с началниците си?
Изтри трохите от устата си и избирайки подходящ момент, като поднасяше извиненията си, започна да си проправя път през разтревожените зяпачи. Със същия успех можеше да бъде направена и от дим. Никой не й обърна внимание. Спирайки за момент при вратата, тя огледа гарата вляво и вдясно, ала никъде не успя да забележи и следа от двете деца. Оставаше й единствено надеждата, че са решили да напуснат мястото преди прекалено много очевидци да са описали злобното момченце и ножа му. Колкото можеше по-бързо, като се стараеше да не привлича излишно внимание, Оже се насочи към таблото със заминаващите влакове, за да провери за втори път перона на влака си. Той вече я чакаше: дълга верига от тъмнозелени вагони, в чийто далечен край пухтеше черен парен локомотив. По дължината на влака все още сновеше персонал и правеше последните приготовления: виждаха се колички със спално бельо, храна и напитки, а през отворените врати слизаха и се качваха мъже в униформи, лаещи един на друг разпореждания на френски със силен акцент. Представителят на железниците поклати глава и почука ръчния си часовник с пръст, когато Оже направи опит да тръгне по перона.