— Само във въображението ти.
— Пусни ме. Трябва дати кажа нещо. Сигурен съм, че ще размислиш.
— Уендел, нищо, което би могъл да кажеш или направиш… — Тя замълча. Полицаите отвън вече бяха съвсем близо до купето й.
— Не ти дадох всичко, с което разполагам — каза Флойд.
— Какво имаш предвид? — изсъска тя.
— От кутията с документите. Реших, че ще ми бъде от полза, ако се стигне до пазарене.
— Извлякох всичко, което ми трябваше от тези документи, Флойд.
— Заради това ли си на път за Германия? Защото вече имаш всички отговори?
— Не се надценявай — каза Оже.
— Какво стана в ресторанта?
Не виждаше причина да не му каже:
— Едно от онези неща-деца. Намушка келнер.
— Теб ли търсеше хлапето?
Какъв смисъл имаше да лъже?
— Можеш да се потупаш по гърба. А сега се откажи, докато си напред и ме остави на мира.
— Полицаите отвън смятат, че може би имаш нещо общо. В края на краищата си напуснала местопрестъплението. Невинните очевидци не постъпват така. Питай Кюстин. Той може да ти разкаже доста по въпроса.
— Съжалявам за Кюстин — каза тя. — Съжалявам, че се е забъркал във всичко това и се надявам да намериш начин да му помогнеш. Но проблемът не е мой. Малкият ти свят не е мой проблем.
— Знаеш ли от кое наистина ме заболя? Начинът, по който прозвучаха думите ти — сякаш наистина го мислиш.
— Уверявам те, че го мисля — произнесе разгорещено тя. — А сега чупката.
— Полицаите няма да те оставят да заминеш с влака.
Тя чу как някакъв влак изсвири и потегли с пухтене. Само че не беше същият, в който се намираше.
— Ще се оправя с тях.
— Както се оправи с мен днес следобед? Нямаше да използваш пистолета, Верити. Виждах го в очите ти.
— Тогава не те бива особено да преценяваш хората. Щях, стига да се наложеше.
— Но нямаше да ти хареса.
На стъклото се почука силно. Един глас каза остро с парижки акцент:
— Отворете прозореца!
Тя вдигна завесата и дръпна кожения каиш, който сваляше стъклото.
— Искате да видите билета ми?
— Само документите ви за самоличност — отговори един от полицаите, застанали отвън.
— Ето. — Оже пъхна документите си през пролуката в прозореца. — Случило ли се е нещо? Не мислех, че ще проверяват документите толкова скоро.
— В купето има ли някой друг?
— Смятам, че щях да забележа.
— Чух ви да говорите.
Оже отвърна с естественост, която изненада дори нея:
— Повтарях на висок глас списъка със задачите си за Берлин.
Мъжът изсумтя нерешително.
— Качили сте се на влака сама, преди всички други. Защо толкова сте бързали?
— Защото съм уморена и не искам да се препирам с никого за мястото си в купето.
Мъжът обмисли думите й, преди да каже:
— Търсим едно дете. Да сте виждали някакви наоколо, особено без придружител?
Точно тогава нечий друг глас отвлече вниманието на полицая. Беше Флойд, който вече беше излязъл навън. Говореше тихо и настоятелно на френски, който почти не успяваше да разбира заради всички шумове на гарата, ала успя да долови „дете“ и още няколко други по-важни думи. Представителят на властите отвърна още по-бързо, задавайки няколко въпроса едновременно, отначало скептично, ала сетне с все по-нарастващо безпокойство. Двамата с Флойд размениха още няколко изречения, преди Оже да чуе отдалечаващите се стъпки на полицаите; няколко секунди по-късно се разнесоха повтарящите се, остри чуруликания на полицейски свирки.
Измина почти минута. После Флойд отново почука на вратата на купето й:
— Пусни ме. Току-що разкарах палячовците от главата ти.
— За което разполагаш с вечната ми благодарност, но все пак се налага да слезеш от влака.
— Защо се интересуваш от Берлин? Какво толкова интересно има в договора с леярни „Каспар“?
— Флойд, колкото по-малко въпроси задаваш, толкова по-лесно ще бъде и за двама ни.
— Договорът е за нещо неприятно, нали? Нещо, което искаш да предотвратиш.
— Защо допускаш, че всъщност не искам да направя така, че да се случи?
— Защото имаш добро лице. Защото в момента, в който влезе в кабинета ми, реших, че те харесвам.
— Е, както вече казах, определено не те бива да преценяваш хората.
— Разполагам с билет за Берлин — отвърна той. — Освен това знам един добър хотел на „Курфюрстендам“.