— Колко удобно!
— Вземи ме със себе си, няма какво да губиш.
— Но и нищо не печеля.
— Сребърен дъжд — произнесе Флойд.
Каза го толкова небрежно, че отначало й се стори, че не го е разбрала добре. Това бе единственото логично обяснение. Нямаше начин да е казал онова, което си мислеше, че… дали?
Тя попита дори още по-тихо отпреди:
— Какво?
— Казах „сребърен дъжд“. Чудех се дали означава нещо за теб.
Тя обърна очи към тавана и отвори вратата към коридора. Флойд стоеше отвън с шапка в ръка и я гледаше с големи като на кученце очи.
— Онова, което току-що каза… — започна тя.
— Означава нещо за теб, нали? — настоя той.
— Затвори вратата след себе си.
Чу се изсвирване и секунда по-късно влакът се олюля и потегли бавно през гарата.
Флойд извади пощенската картичка, която бе задържал в себе си. Подаде я на Оже и й позволи да я разгледа. Тя включи лампите за четене и я вдигна пред очите си. Влакът се клатушкаше и подскачаше, набирайки скорост, докато прекосяваше лабиринта от пресичащи се релси отвъд края на пероните.
— Има значение, нали? — попита той.
Пощенската картичка беше съобщение от Сюзан Уайт до Калискан. Очевидно така и не я бяха изпратили. Още по-очевидното беше, че имаше нещо общо с някакъв сребърен дъжд. Ала Сребърен дъжд бе оръжие от миналото, обект на преклонение и ужас, като чума с библейски размери. Сребърен дъжд бе най-лошото, което можеше да се случи на един свят. Нещо повече: вероятно последното, което би се случило на един свят.
Двадесет и едно
Влакът се плъзгаше покрай лунния пейзаж на еднообразните низини някъде източно от немската граница. От време на време в нощта ги подминаваше осветеният оазис на стопанство или малко селце, ала основно се движеха през безкрайни мрачни поля, също толкова безжизнени и негостоприемни, колкото пространството между звездите. Понякога Оже успяваше да зърне лисица, замръзнала насред крачка или сова в бръснещ полет над полето, поела по обичайните си самотни занимания. Лунната светлина изсмукваше цвета от животните, превръщаше ги в призраци. Изолираните участъци, пълни с живот — колкото и гостоприемни да изглеждаха, — успяваха единствено да подчертаят безжизнеността на тази местност. При все това ритмичното потракване на колелата, лекото поклащане на вагона, далечният, приглушен рев на локомотива, топлината на обилната вечеря и малкото питие преди лягане — всичко това бе успяло да й докара сънливост и покой, който макар и без съмнение да беше преходен и напълно неуместен, все пак я караше да изпитва безгранична благодарност.
— Е, кажи ми — обади се Флойд. — Как ще се разберем със спането?
— Ти какво предлагаш?
— Мога да спя на мястото, което си бях запазил. — Финансите на Флойд не бяха успели да му осигурят кушетка в спален вагон.
— Можеш да използваш долната койка — каза щедро тя, като попи крайчетата на устата си със салфетка. — Това не означава, че сме женени. Или особено добри приятели.
— Наистина знаеш как да накараш един мъж да се почувства оценен.
— Уендел, искам да кажа, че това е просто работа. Не че няма да се радвам да си под ръка, в случай че отново се появят.
— Децата?
Тя кимна примирено.
— Боя се да не са ни проследили.
— Не и в този влак — заяви Флойд. — Ще се набиват на очи дори повече, отколкото в града.
— Надявам се да си прав. Но не е само заради децата.
Току-що бяха вечеряли във вагон-ресторанта в компанията на десетина други пътници, голяма част от тях — облечени далеч по-добре. Повечето от хората вече се бяха оттеглили по купетата си, оставяйки Оже и Флойд почти сами. В единия ъгъл млада немска двойка обсъждаше разгорещено сватбените си планове, а в другия двама белгийски бизнесмени си разказваха истории за финансови катастрофи над дебелите си пури и чашите с коняк. Никой от тях не проявяваше любопитство към полугласния интимен разговор на двамата англоговорящи чужденци.
— Какво друго? — попита Флойд.
— Онова, което каза… което пише на онази картичка?
— Да?
— Е, то потъпка и последната ми надежда, че е възможно да съм си въобразила всичко това.
— Децата също не са плод на въображението ти.