— Нещо като иприт?
— Да — отговори тя. — Също като него.
— Казваш, че може да избие милиони хора?
— Да.
— Кой би използвал такова оръжие? Няма ли и той да умре от него?
— Ако не вземе необходимите предохранителни мерки — отговори тя, — тогава, да, ще умре.
— А тези мерки са?
— Прекалено много въпроси, Уендел.
— Едва започвам. — Той реши да смени тактиката. — Договорът с леярните: сферите могат ли да са параван за нещо друго?
— Например?
— Този Сребърен дъжд, за който говориш. Възможно ли е фабриката в Берлин да го произвежда?
— Не — отговори тя, като поклати глава. — Сребърен дъжд не е такъв вид оръжие. Не можеш да го направиш с фабрики и стругове.
— Тогава химикал? Ако има фабрика, е почти сигурно, че наблизо ще има и химически завод.
— Не е и нещо, което произвеждаш в химически заводи. — Един мъничък гласец в нея й прошепна „внимателно“, ала тя продължи: — Сребърен дъжд е специален вид оръжие. Изисква особени познания за производствения процес, каквито чисто и просто не съществуват в Германия или Франция. Или където и да е другаде на планетата — прибави мълчаливо.
Флойд завъртя остатъка от питието си в чашата.
— Кой го произвежда тогава?
— Там е работата: нямам представа.
— Изглежда обаче, си добре запозната с него.
— Може да бъде произведен — обясни тя. — Но не и наблизо. Което означава, че трябва да го внесеш, а след това да го разположиш някъде. — Тя се замисли за сензора и автоматичното блокиране на всяка нанотехнология. Освен ако нямаше някакъв все още неоткрит начин за преодоляване на защитата, понастоящем нищо от рода на Сребърен дъжд не можеше дори да припари на 32. Хитрината на Скелсгард с пневматичната дрелка — разглобяване на прости съставни части и прехвърлянето им — нямаше да проработи в този случай. Единственият начин да разложиш нанотехнологията на съставните й части и след това да ги сглобиш, бе още нанотехнология.
Ритъмът на влака — тракащите колела на връзките между релсите — изведнъж пришпори мислите й напред.
Макар да беше вярно, че местната технология на 32 даже не се доближаваше до необходимото ниво за производството на нещо дори наподобяващо Сребърен дъжд — във всеки случаи не и в следващия век, — винаги оставаше вероятността агенти на слашърите да са започнали тайни изследвания и да развиваха програма за добиването му. Оже обмисли тази възможност за момент, след което я отхвърли. Колкото и напреднали да бяха познанията им, едва ли биха успели да компенсират една индустриална технология, която все още се опитваше да излезе от века на парата. Сребърен дъжд бе невероятно сложно изобретение дори за научното равнище от нейната епоха. Освен това нямаше как да произведат дори нещо доближаващо се до примитивна нанотехнология на 32. По-зле, нямаше да успеят да произведат инструментите, необходими за изработка на нанотехнология, със средствата, с които разполагаха тук. С времето нужната научна основа можеше и да бъде развита — но не и без част или всичко от магическите й съставки да изтече на свобода по света и да го промени завинаги. Договорът с „Каспар“ от друга страна изглеждаше точно като прикритието, което евентуално би успяло в това начинание. Каквато и функция да имаха тези сфери, бяха произведени с местна технология и научни познания.
Което правеше споменаването на Сребърен дъжд още по-голяма аномалия. Някой планираше да го използва: това беше ясно. Само че не можеха да го произведат на 32 и нямаше начин да го прекарат през сензора.
Значи бяха открили друг начин да го доставят. Ако не можеш да влезеш в къщата през входната врата, отсъди мислено тя, намираш друг начин.
Чупиш прозореца.
Друг портал. Възможно беше да го има, но съществуваше и високата вероятност да върви със свой собствен сензор. А това оставяше една възможност, така чудовищно очевидна, че напълно бе забравила за нея. Ако успееха да намерят пътя до външната страна на АГС обекта, и ако разполагаха със способ да разчупят черупката му, тогава биха могли да приложат Сребърен дъжд над всичко и всеки, като просто го разпръснеха в атмосферата.
Това обаче едва ли беше възможно; нямаше как да стане. Никой не знаеше къде е разположен АГС обектът. Продължителността на транзита през хипермрежата беше само относително обвързана с разстоянието в действителни светлинни години… освен това нямаше как да се ориентират за посоката. Мислите на Оже отново се насочиха към аналогията с къщата. Хипермрежата приличаше на безкрайна, криволичеща подземна система, чиито краища изникваха тук и там в мазетата на изоставени имения. Ала имаше много, много имения, пръснати из пейзажа, и почти никакъв начин да ги отличиш едно от друго само по тунела, водещ до тях. Прозорците им бяха зазидани, вратите — заковани, капандурите — плътно затворени. Ако човек успееше да избие някоя от тези бариери, тогава вероятно би успял да огледа околността и да разпознае къщата, до която водеше тунелът му.