Можеше ли черупката по някакъв начин да бъде разпукана отвън?
— Верити — обади се внимателно Флойд. — Има ли нещо, което би желала да споделиш с мен?
— Споделих повече от достатъчно.
— Не и от моя гледна точка. — Той се облегна назад на плюшената седалка и я огледа с очи, които едновременно я накараха да изпита неудобство и да се почувства поласкана.
Флойд наистина не изглеждаше зле: може би малко поочукан по ръбовете и отчаяно нуждаещ се от сапун и гребен, но това не беше нещо, което вече да не е виждала.
— Съжалявам, Уендел, но ти казах всичко, което мога.
— Все още нямаш всички отговори, нали?
— Не — призна тя, доволна, че поне веднъж може да каже пълната истина, без да увърта. — Разполагам единствено с парченцата на гатанката, която ми е оставила Сюзан Уайт. Което може, а може и да не се окаже достатъчно, за да възстановя цялата картина. В случай че е първото, явно съм прекалено глупава, за да видя отговора.
— А може би отговорът не е толкова очевиден.
— Точно това се чудя и аз. Знам единствено, че тя е била по-близо до истината, отколкото съм аз.
— И виж докъде я докара тази истина — каза Флойд.
— Да — отвърна Оже, като вдигна чашата си в наздравица за паметта на Сюзан. — Но поне умря, опитвайки.
Оже беше сама на „Шанз-Елизе“ и крачеше по широкия паваж, поръбен от линиите на дърветата, заобиколена от блъскащата се тълпа. Спомняше си, че е прекарала известно време във влака заедно с Флойд, ала онова разследване не ги бе отвело доникъде. Когато пристигнаха в Берлин, намериха града покрит с лед и населен единствено от крякащи племена неопитомени машини. Пътуването им бе загуба на време: как изобщо бе успяла да забрави този критичен детайл? Сега беше обратно в Париж, самотна и малко натъжена въпреки жизнерадостното настроение на останалите пешеходци. Беше средата на утринта и всички бяха натоварени с покупки, хранителни продукти и ярки букети от цветя. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пищни цветове, от дрехите и вещите на парижани до преливащите от стока витрини на магазините и дърветата, отрупани с приличащи на скъпоценности плодове. Покрай нея минаваха коли и автобуси, искрящи от хром и злато. Дори конете блестяха, сякаш изпълнени с някаква мека вътрешна светлина. Над вълните от глави на пешеходци се издигаше Триумфалната арка, обсипана с вимпели в хиляди пастелни цветове. Оже нямаше представа защо е тръгнала към нея, нито какво ще прави там, когато пристигне. Достатъчно беше, че потокът от мъже и жени я увличаше със себе си и я отнасяше с приливната си вълна. Навсякъде около нея двойки и групи от приятели се смееха и правеха планове за по-късно през деня. Усещаше как веселието им лека-полека започваше да подобрява и собственото й настроение.
Зад себе си чуваше някакъв ритмичен звук. Погледна през рамо, през пролуките между хората отзад и видя дете, малко момче, крачещо на десетина стъпки от нея. Момчето беше единствената друга самотна фигура на улицата и докато крачеше — методично, бавно, като навито с часовников механизъм, — останалите хора му правеха път като отблъснати от невидимо магнитно поле. Момченцето носеше червена фланелка с къси ръкави, къси панталонки, бели чорапки и черни обувки с катарами. Знаеше, че го е виждала и преди, при това скоро. Тогава носеше йо-йо, припомни си тя, ала сега на врата му висеше детски барабан, с който момченцето настоятелно отмерваше ритъма, привлякъл вниманието й. Барабаненето приличаше на удари на сърце. Никога не се променяше, никога не забавяше или избързваше.
Момченцето я изнервяше, така че реши да си проправи път по-напред сред пешеходците. Постепенно барабаненето отслабна в далечината. Когато най-после престана да го чува, тя рискува един поглед назад, ала видя единствено гъста тълпа от купувачи и пешеходци. От малкия барабанчик нямаше и следа. Продължи бързо напред, а когато отново хвърли поглед през рамо, момченцето все още го нямаше никъде.