Настроението на булеварда обаче се бе променило. Не беше заради момчето — беше сигурна, че никой друг от пешеходците не го е забелязал, — а заради времето. Уличните цветове внезапно бяха отслабнали и посивели, а флагчетата по Триумфалната арка се вееха като стари дрипи. Небето, само преди миг лазурносиньо, сега бе натежало от черни като въглища дъждовни облаци. Доловили наближаващия порой, хората се хвърлиха за укритие към магазините и метростанциите. Нагоре и надолу по „Шанз-Елизе“ се появяваха чадъри, превръщащи всичко в развълнувано черно море.
После започна да вали, в началото само леко ръмене, от което по паважа започнаха да се оформят тъмни петна, но сетне по-силно, докато тежките дъждовни капки започнаха да се стоварват върху чадърите като течно стъкло, а водата се устреми на реки към каналите. Хората, които все още не бяха намерили къде да се подслонят, удвоиха усилията си. Ала имаше прекалено много народ и твърде малко свободни места за криене. Коли и автобуси запращаха завеси от вода върху тичащите минувачи. Хората изпускаха вещите си, изоставяха ги на дъжда и се опитваха да намерят заслон като полудели. Вятърът преобръщаше наопаки чадърите им и ги запращаше към небето. Оже се закова на място и се вгледа в лицата им, забелязала как дъждът превръща израженията им в яростни маски. Тя обаче не чувстваше гняв. Дъждът бе топъл и сладък, с аромат на скъп парфюм. Тя вдигна лице към небето, за да усети как я облива, вкусвайки от дъждовните капки. Вкусът му бе неустоим: топъл на досег с кожата й и прохладен, докато се плъзгаше надолу по гърлото. Навсякъде около нея хората не спираха да тичат и да се хлъзгат по мокрите камъни на паважа. Защо не спираха, защо не се опитваха да разберат капките? Какво им ставаше?
Сетне дъждът се промени. Започна да щипе кожата и очите й. Стичаше се хапещо по гърлото й. Тя затвори уста, все така изложила лицето си към небето, но без да го вкусва. Щипещото усещане се усилваше. Дъждът, чист като спирт само допреди секунда, вече бе остър като стомана и непрозрачен, прорязващ въздуха като хромирани ножове. От улуците се стичаха потоци от живак, които задръстваха канавките и превръщаха тротоарите в огледала. Никой не можеше да се задържи на краката си, единствено Оже. Всички останали се давеха наоколо й, пляскаха с ръце и крака на земята, опитвайки да се изправят. Дъждът обливаше лицата им, превръщаше очите и устите им в локви и сякаш се опитваше да си проправи път навътре. Някакъв кон, успял да се измъкне от двуколката, с която разнасяха поръчки, биеше с копита, опитвайки се да се изправи, докато изведнъж краката му не се пречупиха като съчки. Накрая дори Оже извърна лице от небето. Тя протегна ръка и загледа как огледалните струи се забиват между пръстите й.
Облаците започваха да се разпръскват. Пороят престана и синевата на небето отново се открои над главите им. Дъждовните капки намаляха и сетне напълно спряха. Огледалният паваж изсъхваше, а слънцето колебливо показа лъчите си. Падналите хора внимателно се заизправяха. Дори конят изглеждаше наред и по някакъв начин бе успял да се изправи на крака.
— Свърши се — чуваше да повтарят около нея, докато отново тръгваха по булеварда. Никой не изглеждаше разтревожен, че са изгубили вещите си, интересуваха се само от факта, че Сребърният дъжд бе престанал. Улицата отново цъфтеше от цветове.
— Не е свършило! — извика Оже, единствена от всички все още на мястото си, докато пешеходците неспирно се блъскаха по пътя си. — Не е свършило!
Ала никой не й обръщаше внимание, даже когато сложи ръце около устата си и извика с цяло гърло:
— Не е свършило! Това е само началото!
Хората крачеха край нея, без да ги е грижа. Тя се пресегна и улови млада двойка, която някак успя да я отблъсне от себе си. Мъжът и жената се изсмяха в лицето й. С нарастващо чувство за неизбежност Оже проследи как двамата продължиха по пътя си към Триумфалната арка. Едва направили десетина крачки, те внезапно се заковаха. В същия миг същото сториха и всички на улицата.
В продължение на няколко секунди „Шанз-Елизе“ бе напълно неподвижна, хиляди хора — спрели в абсолютен покой, някои заели налудничави пози. Сетне, съвсем бавно, като един, те изгубиха равновесие и рухнаха на земята. Неподвижните им тела покриха тротоарите на булеварда докъдето стигаше погледът. Осезаемата тишина се простираше дори отвъд „Шанз-Елизе“ — беше се спуснала над целия град. Нищо не помръдваше, нищо не вдишваше или издишваше. Телата бяха станали сребристосиви, изгубили цветовете си.