Навсякъде цареше мълчание. В известен смисъл бе необичайно красиво: градът най-после се бе освободил от човешкия товар.
Сетне по булеварда се изви вятър. Там, където докосваше телата, се надигаха стълбове от бляскав прах, политащи във въздуха като ответи шалове. В мига, в който прахът се надигаше от телата, първо изчезваха дрехите им, а после плътта, разкривайки хромираните кости, стоманеносивите нервни влакна и сухожилия. Вятърът се усили, отмивайки дори костите, заобляйки телата, превръщайки ги в изгладени абстрактни извивки, пейзаж от преплетени пясъчни дюни. Между устните на Оже се провираха струи прах, парлив и с металически вкус.
Сега тя крещеше, ала от това и бездруго нямаше смисъл: Сребърният дъжд бе дошъл и никой не се бе вслушал в предупрежденията й. Само ако бяха се опитали да я разберат… но каква полза, запита се тя.
Някъде в далечината се разнасяше ритмичен звук. Някъде над хоризонта, отвъд останките от скелети, стоеше самотна фигура. Малкият барабанчик все още удряше отмерено, все още крачеше съвсем бавно към нея, подбирайки пътя си между костите.
— Верити — каза тихо Флойд. — Събуди се. Сънуваш кошмар.
Отне й няколко секунди преди да успее да се откъсне от съня, въпреки че Флойд продължаваше да я разтърсва внимателно. Стоеше изправен до кушетката й. Когато Оже отвори очи, главата му бе на едно равнище с нейната в слабата светлина на купето.
— Сънувах, че съм в Париж — каза тя. — И че дъждът е започнал да вали.
— Крещеше с цяло гърло.
— Не искаха да ме чуят. Мислеха, че всичко е свършило… мислеха си, че са в безопасност.
Трепереше от студ, потънала в собствената си пот.
— Всичко е наред — увери я той. — В безопасност си. Беше просто кошмар… обикновен лош сън.
През пролуката в завесата виждаше осветения от луната пейзаж, плъзгащ се неусетно край тях. Все още бяха на път за Берлин, все още не бяха достигнали потъналия в ледове, превзет от машини град, също толкова опасен, колкото и изровените вътрешности на Париж. За момент я обзе паника и желанието да каже на Флойд, че трябва да се върнат обратно, че пътуването им е напразно. Ала докато сънят постепенно изтляваше, мислите й отново идваха по местата си. Бяха тръгнали за един различен Берлин, град, който не познаваше Нанокоста или който и да е от ужасите от Века на Празнотата. Яркоосветеният, подгизнал от дъжда Париж беше просто сън.
— Не искаха да ме чуят — каза тихо тя.
— Беше просто кошмар — повтори той. — Сега си в безопасност.
— Не — отвърна Оже, без да може да се отърси от усещането, че сънят всеки момент щеше да се опита отново да се превърне в реалност, все така виждаща как барабанчикът пристъпва към нея през лабиринта от кости, сякаш тази част от съня продължаваше да се развива някъде в главата й с механична прецизност, към неизбежния си финал.
— В безопасност си.
— Не съм — отговори тя. — Нито ти. Нито който и да е друг. Трябва да го спрем, Уендел. Трябва да предотвратим този дъжд.
Ръката му стисна нейната. След известно време Оже престана да трепери и остана вцепенено на мястото си. В продължение на няколко мига му позволи да държи ръката й, докато неспокойният сън не я погълна отново и не я понесе като безплътна сянка през прашните улици на празния град — неговият последен призрак.
Пристигнаха в Берлин в средата на сутринта в неделя. Из целия град имаше окачени празнични знамена и плакати. След като най-после бяха погребали благополучно Ромел и Щауфенберг, цветът на младежта бе решил, че е време да дадат втори шанс на националсоциализма. Хората от връзки с обществеността бяха въвели някои грижливи промени: старата ръбата свастика бе изчезнала, заменена от своя по-закръглен, омекотен наследник. Големите клечки от партията все още изнасяха речи на Цепелинфелд, но пазеха най-добрите си изпълнения за малкото премигващо прозорче на телевизионните екрани. Сега във всяка добре уредена всекидневна, всяка бирария и гаров ресторант имаше късче от Нюрнберг. Носеха се слухове за освобождаване под гаранция на голямата клечка от гара „Д’Орсе“; може би дори за някакъв вид триумфално завръщане в Райхстага в здрача на оставащите му, поддържани от химикалите дни.
— Не трябва да бъде така — каза тихо Оже.
— Амин — измърмори Флойд.
За кратката отсечка до хотел „Ам Зоо“ взеха такси. Беше приятно местенце в края на модния „Курфюрстендам“ и бе облицовано с първокласен мрамор и хром, толкова чист и излъскан, че човек можеше да се храни от него. Поне хотелът не се беше променил много. Флойд го познаваше доста добре, тъй като с Грета бяха отсядали тук два или три пъти в началото на петдесетте. Като се вземеше предвид това, му се бе сторило добра идея пак да дойдат в него. Ала щом се регистрираха и Флойд качи малкото им личен багаж до наетата единична стая, започна да изпитва нарастващо досадно, но познато чувство за вина. Сякаш съзнателно изневеряваше на Грега, като посещаваше едно от романтичните им обиталища в компанията на друга жена. Беше абсурдно, разбира се, поради две причини, не спираше да си повтаря той. Двамата с Грета вече не бяха заедно — макар и вратата помежду им да не бе напълно затворена. А Оже и той — е, това вече беше смешно. Защо изобщо му беше хрумнала тази мисъл? Бяха дошли, за да работят по разследването. Беше просто работа.