Е, и какво, ако я харесваше? Изглеждаше добре, беше умна и изобретателна, и интересна (как изобщо една жена-шпионин можеше да не е интересна?), но пък всеки друг мъж на негово място би казал същото за нея. Не се изискваше много, за да я харесаш. Не ти се налагаше да прозреш през недостатъците й: каквито нямаше — освен може би отношението й към него, като към човек, който не само няма нужда да знае истината, но и не би могъл да я понесе. Тази част не му харесваше. Но пък я правеше още по-очарователна: загадка, която трябваше да бъде разбулена. Или разопакована, в зависимост от обстоятелствата. След като най-после отново се бе унесла в сън подир кошмара си, Флойд бе останал буден в собствената си кушетка, вслушан в дишането й, замислен за нея, питайки се какво ли сънуваше. Не беше луд по нея. Но пък бе точно от типа момичета, по които лесно би могъл да си позволи да полудее, стига да пожелаеше.
Нищо от това обаче, не значеше каквото и да е. Вероятно през целия си живот бе вървяла покрай мъже като него, падащи в краката й, стъпкани като есенни листа. Вероятно й се случваше толкова често, че дори не забелязваше приятния шумолящ звук. Каква работа можеше да има хубаво момиче като нея със съсипан Господин Обикновен като него? Уендел Флойд. Джаз музикантът, който не свири. Детективът, който не разследва.
Ако не беше задържал пощенската картичка, даже нямаше да му позволи да я доближи във влака.
Което пък значеше, че може би в крайна сметка не е чак толкова глупав.
— Уендел? — обади се тя.
— Какво?
— Изглеждаш замислен.
Той осъзна, че навярно бе прекарал в мръщене до прозореца по-голямата част от последните пет минути. От другата страна на „Курфюрстендам“ група работници тъкмо монтираха висок монумент от пресована стомана, величаещ първото покоряване на Еверест. Младият руски авиатор бе изобразен, застанал победоносно на върха, размахал облечената си в ръкавица ръка в нещо като радостен поздрав по посока на преминаващ самолет или в подигравателно предизвикателство към един надмогнат и безполезен Бог.
— Просто си припомнях старите дни — отговори той.
Оже седеше на леглото и прелистваше телефонния указател. Беше свалила обувките си и обутите й в дълги чорапи крака бяха кръстосани.
— Времето, когато си идвал тук и преди?
— Предполагам.
— Съжалявам, ако заради мен нещата между теб и… — Тя замълча, за да запише един телефонен номер, използвайки рекламния бележник от хотелската стая.
— Грета — каза той, преди тя да е успяла да произнесе името. — И не, не е заради теб. Сигурен съм, че е наясно със ситуацията.
Оже вдигна очи, задържайки пръст в средата на страницата. Смучеше кичур от косата си, сякаш това й помагаше да се съсредоточи.
— И тя е?
— Двамата с теб сме тук по работа. И ти дори не искаше да те придружа. Нищо повече.
— Да не би да ревнува?
— Да ревнува? Защо й е да ревнува?
— Именно. Няма нито една разумна причина.
— Двамата с теб сме възрастни хора с общи интереси в Берлин…
— И икономисваме от хотелската сметка, като наемаме обща стая.
— Точно. — Флойд се усмихна. — И след като изяснихме това…
— Да. Какво облекчение. — Тя отново сведе поглед към указателя, като навлажни пръста си, за да обърне тънката като салфетка страница.
— Трябваше да отседнем в друг хотел — обади се Флойд.
— Какво?
— Нищо. — Той отново се обърна към леглото, задържайки вниманието си върху прасците на Оже под дългите чорапи. Не бяха най-дългите женски крака, които някога бе виждал, нито най-добре оформените, но бяха далеч от най-лошото.