— Флойд?
Беше забелязала, че я зяпа. Рязко вдигна очи към лицето й, леко засрамен от посоката, в която се бяха отклонили мислите му.
— Някакъв напредък с телефонния номер? — попита той.
Докато бе гледал през прозореца, тя на няколко пъти беше звъняла по телефона, но чак сега откри, че нямаше никаква представа от крайния резултат. При всяко обаждане бе разговаряла известно време, тъй като се налагаше да я свързват през хотелската централа, ала ограниченият му немски превръщаше опитите му да проумее казаното в безсмислено начинание.
— Засега нямаме късмет — обясни тя. — Вече бях опитала номера, който имахме, от Париж, но тогава реших, че проблемът може би е в международната връзка.
— Аз също звънях на него — каза Флойд. — И аз нямах успех. Телефонистката твърдеше, че линията просто не съществувала. Как е възможно голяма фирма да е пропуснала да си плати сметката, или да не вдига собствения си телефон? Не са ли чували за телефонни секретари?
Оже отново поиска да я свържат. Немският й беше отличен, или поне звучеше по този начин.
— Не — заяви. — Линията е прекъсната. Дори не дава сигнал свободно. — Тя приглади с ръка измачканото писмо на леярни „Каспар“. — Може би номерът е сгрешен?
— Защо им е да отпечатват грешен номер на стандартна бланка за писма?
— Не зная — отговори Оже. — Може да са си сменили номера, но все още разполагат с неизползвани бланки? Може човекът, който е отговорил на Сюзан, да е имал под ръка стара бланка, която е стояла на бюрото му с години?
— Небрежност — каза Флойд.
— Но не и престъпна небрежност.
— Провери ли и в указателя?
— Вписан е същият номер — отвърна тя. — Но указателят ми се струва стар. Не зная накъде да продължим. В писмото има адрес, но е обикновена пощенска кутия за бизнес кореспонденция с леярните.
— Не е достатъчно точен, за да ни свърши работа. Дори не знаем къде точно се намира фабриката.
— Един момент — каза Флойд. — Може би трябва да прескочим частта с леярната. Просто трябва да се свържем с човека, който е изпратил писмото. Да видим какво има да ни каже той.
— Хер Г. Алтфелд — прочете от писмото Оже. — Само че може да живее навсякъде. Може дори да не е включен в указателя.
— Но може и да е. Защо не проверим?
Оже откри секцията с домашните телефонни номера в Берлин и подаде тежката книга с подгънати крайчета на Флойд.
— Ето тук — произнесе той, като отгръщаше страниците. — Алтфелд, Алтфелд, Алтфелд… доста са. Най-малко трийсетина. По-малко, ако изключим тези без инициал „Г“.
— Няма как да бъдем сигурни дали името му наистина започва с „Г“ — отбеляза тя.
— Засега ще ни свърши работа. Ако не ударим джакпота, ще обърнем внимание и на останалите.
— Ще ни отнеме цяла вечност.
— Елементарна процедура, от онзи вид, с който си изкарвам прехраната. Подай ми нещо за писане. Ще направя списък на възможните кандидати. Виж дали можеш да уредиш някакво кафе. Ще бъде дълга сутрин.
Двадесет и две
Оже разбра, че са набрали точния номер в секундата, в която чу гласа на мъжа. Увереният му тон, доста приличащ на този на учител, само потвърди подозрението й.
— Хер Алтфелд.
— Съжалявам за безпокойството, майн хер. Моля да извините и ужасния ми немски, но опитвам да се свържа с хер Алтфелд, служител на леярни „Каспар“…
Връзката прекъсна, преди Оже да е успяла да каже и дума повече.
— Какво стана? — попита Флойд.
— Мисля, че се натъкнахме на златна жила. Затвори малко по-ентусиазирано, отколкото очаквах.
— Опитай отново. Рано или късно винаги вдигат телефона.
Тя поиска от централата да я свържат пак и зачака.
— Хер Алтфелд, още веднъж, наистина се налага да…
Линията онемя за втори път. Оже направи трети опит, ала този път телефонът продължи да звъни и да звъни, без никой да го вдигне. Тя си представи как отекваше звукът в някой добре обзаведен коридор, където телефонът стоеше върху малката си масичка под репродукция на известна картина — може би на Писаро или Мане. Реши да не се отказва и остави телефонът да звъни. В крайна сметка търпението й бе възнаградено. Някой вдигна слушалката.
— Хер Алтфелд? Моля ви, нека само ви…