— Нямам какво да ви кажа.
— Майн хер, известно ми е, че сте били във връзка със Сюзан Уайт. Името ми е Оже… Верити Оже. Аз съм сестрата на Сюзан.
Настъпи мълчание, по време на което й се стори напълно възможно мъжът пак да реши да затвори.
— Фройлайн Уайт не прояви възпитанието да уважи уговорката ни — произнесе Алтфелд най-накрая.
— Само защото някой отне живота й.
— Убили са я? — повтори недоверчиво той.
— Това е причината, поради която така и не се е срещнала с вас. В момента съм в Берлин заедно с един частен детектив — Съветът на Флойд: казвай истината винаги, когато е възможно. Понякога ти отваря повече врати, отколкото можеш да си представиш. — Мислим, че Сюзан е била убита поради някаква причина, свързана с леярни „Каспар“.
— Както ви обясних, нямам какво да кажа.
— Майн хер, били сте така добър да разговаряте със сестра ми. Ще ни направите ли поне тази услуга? Няма да ви отнемем много време, след което ви обещавам, че повече няма да чуете за нас.
— Нещата се промениха. Беше грешка, че разговарях с фройлайн Уайт и ще бъде дори още по-голяма грешка, ако говоря с вас.
— Защо… някой упражнява натиск върху вас?
— Натиск — повтори мъжът и се изсмя безизразно. — Не, никой не упражнява натиск. Щедрата пенсия се погрижи за тази подробност.
— В такъв случай вече не работите за леярни „Каспар“?
— Никой вече не работи за тях. Фабриката изгоря.
— Вижте, майн хер. Мисля, че наистина ще бъде от полза, ако поговорим. Нека бъде на удобно за вас място, където пожелаете. Дори само пет минути ще бъдат…
— Съжалявам — отговори Алтфелд и пак затвори.
— Жалко — произнесе Оже, като потърка чело. — Вече си мислех, че имаме напредък. Но той наистина не желае да разговаря с нас.
— Нямаме причина да се отказваме — заяви Флойд.
— Да опитам ли да се свържа с него отново?
— Вероятно няма да вдигне. Без значение — вече знаем къде живее.
Черното такси марка „Дюзенберг“ изръмжа и спря в единия край на покритата с листа улица в предградието Вединг, на пет километра от центъра на града. В дългите редици от евтини къщи живееха основно работници и чиновници от околните фабрики. Най-големият работодател в района беше заводът за локомотивни съоръжения „Борзиг“, но наблизо се намираха фабриката на „Сименс“ и още няколко други индустриални концерни, като например леярни „Каспар“, според собствените им предположения.
— Това е къщата — заяви Оже. — Онази на ъгъла. Какво да кажа на шофьора?
— Нека отбие на няколко къщи след нея.
Тя произнесе нещо на немски. Таксито избръмча напред, след което отби към бордюра и се плъзна между две паркирани коли.
— А сега какво? — попита тя.
— Кажи му да не изключва апарата, докато огледаме къщата.
Оже размени още няколко думи с шофьора.
— Отговори, че ако му платим веднага, ще ни изчака още десет минути.
— Плати му тогава.
Оже вече беше обменила част от парите си в германски марки. Тя подаде няколко банкноти на таксиметровия шофьор и повтори инструкциите си да ги изчака. Той изключи двигателя и двамата излязоха навън.
— Впечатлен съм от немския ти — отбеляза Флойд, докато отваряха градинската порта и тръгваха по тясната чакълеста пътека, водеща до входната врата на къщата. — На това ли учат красивите шпиони?
— Сметнаха, че може да ми бъде от полза — отговори Оже.
Флойд позвъни. В същия момент нечия сянка се мярна зад матовото стъкло и вратата се отвори със скърцане. Мъжът в коридора пред тях бе около петдесет или шейсетгодишен. Носеше риза и тиранти. На носа му имаше малки очила с телени рамки, а мустаците му бяха внимателно подстригани. Беше по-нисък и по-слаб от Флойд. Имаше деликатни черти, а в нежните си ръце държеше четка за прах и керамична ваза.
— Хер Алтфелд? — попита Оже, след което произнесе нещо на немски, прибавяйки думата „телефон“, преди мъжът да затвори вратата под носа им.
— Да опитам ли пак? — обади се тя.
— Няма да отвори. Не иска да говори с нас.
Оже се наведе напред и натисна звънеца, ала мъжът повече не се появи.
— Но беше той, нали? Как смяташ?
— Предполагам. Адресът е същият.
— Питам се какво ли го е изплашило толкова?
— Мога да се сетя за едно или две неща — подхвърли Флойд.