Двамата минаха обратно по градинската пътека и затвориха портата след себе си.
— Като изключим проникването с взлом — каза Оже, — как предлагаш да продължим оттук нататък?
— Изчакваме в таксито, стига да държиш шофьора в добро настроение. Ще наблюдаваме къщата, докато Алтфелд не направи следващата си стъпка.
— Мислиш ли, че ще предприеме нещо?
— Щом се увери, че сме напуснали квартала, ще му се прииска да излезе от къщата, за да не му се налага повече да слуша звънящия телефон.
— Май навлязохме в познати за теб води, а, Уендел?
— Да — отговори той. — Но обикновено най-лошото, за което ми се налага да се тревожа, е удар с юмрук по брадичката.
— А този път?
— Юмрукът в брадичката ми се струва за предпочитане.
Оже убеди таксиметровия шофьор да обиколи веднъж около квартала, за да създадат впечатлението, че си тръгват, в случай че Алтфелд ги наблюдаваше иззад завесите. Щом се върнаха на улицата му, шофьорът паркира таксито на друго място малко по-надолу по пътя, но достатъчно близо, че да виждат къщата на ъгъла.
— Кажи на шофьора, че може да ни се наложи да поизчакаме — обади се Флойд, — но че ще изкара повече от достатъчно, за да покрие евентуалните си загуби.
— Идеята все още не му харесва — отвърна Оже, след като предаде на мъжа инструкциите. — Твърди, че работата му е да превозва пътници, а не да си играе на частен детектив.
— Подай му още една банкнота.
Тя отвори чантата си и му плати, а той взе парите, свивайки рамене.
— Какво каза сега? — попита Флойд.
— Че може и да свикне с новата си професия.
Чакаха. Шофьорът извади „Берлинер Моргенпост“ и започна да го разлиства от първата към последната страница. Точно когато Флойд вече започваше да изпитва съмнения, предната врата на къщата на Алтфелд се отвори и собственикът й излезе, облечен в шлифер. Носеше малка хартиена кесия. Алтфелд затвори градинската порта след себе си и тръгна надолу по улицата. Малко по-нататък спря до една от паркираните коли и се качи в нея. Автомобилът — черно бугати модел хиляда деветстотин петдесет и девета с белостенни гуми — се пробуди мърморещо към живот и се отдалечи с подскачане по улицата.
— Кажи на шофьора да следва тази кола — обади се Флойд. — Напомни му да не се приближава прекалено много.
Независимо от очакванията му, шофьорът се оказа особено умел в преследването на другата кола и Флойд трябваше да го подкани да намали само веднъж или два пъти. На два или три пъти завиваха уверено по някоя странична уличка и след поредица от обръщания и минавания напряко изникваха отново зад автомобила на Алтфелд.
Преследването ги отведе обратно в града горе-долу по същия път, който бяха следвали, за да дойдат до Вединг. Скоро прекосиха Шпрее и тръгнаха по периферията на Тиргартен, обширните зелени площи на Берлин. Близо до западния край — недалеч от хотел „Ам Зоо“ — бугатито намали и рязко паркира на едно от свободните места. Таксито го подмина и спря едва когато завиха зад ъгъла. Оже плати на шофьора, докато в същото време Флойд надничаше към автомобила на Алтфелд. Точно в същия момент мъжът излизаше от колата си, понесъл кесията. Последваха го по целия път до Вратата със слоновете на Зоологишер гартен и отдалече видяха как плати входната такса и влезе във вътрешността на зоологическата градина. Флойд познаваше мястото доста добре. Двамата с Грета бяха идвали тук почти всеки път при посещенията си в Берлин, за да се разхождат наоколо в безгрижните следобеди, докато небето не потъмнееше, а трептящите неонови светлини на града не започнеха да им намигат.
Облаците като че се канеха да изсипят порой над главите им, ала така и не успяваха, като джавкащо псе, което никога не би те ухапало. В ранния неделен следобед зоологическата градина започваше да се изпълва със семейства, извели капризните си деца, имащи навика да избухват в сълзи при най-малкия повод. Флойд и Оже също си купиха билети и продължиха да следват Алтфелд на почтително разстояние. Тълпата бе точно толкова гъста, колкото да им осигури прикритие, но и без да закрива напълно мъжа в шлифера от погледа им.
Следваха Алтфелд чак до ограждението на пингвините. Изкуствените бетонни скали, скосените тераси и плиткото, занемарено на вид езерце бяха опасани с желязна ограда с остри шипове. Беше време за хранене. Някакъв млад мъж с шорти хвърляше риба на нетърпеливата тълпа от пингвини. Алтфелд застана до перилата на оградата редом с неколцина други зяпачи. Нямаше никакви признаци, че знае за опашката по петите му. След малко работникът взе празната си кофа и се изгуби нанякъде, а Алтфелд изглежда прецени, че е настъпило времето да отвори малката кесия и да започне да подхвърля на птиците от сребристите рибки в нея.