— Улица „Магнолия“. Колко подходящо.
— Това ли беше адресът на леярни „Каспар“?
— Каквото е останало от тях, трябва да е тук — потвърди тя.
Зад една потрошена ограда някакъв парен кран за разрушителни работи се занимаваше с ниска стена от червени тухли. Огромната му топка тъкмо профучаваше през поредица от сводове във вътрешността на фабриката. Въпреки че ги деляха няколко сгради разстояние, пространството помежду им бе обсипано с купчини тухли, натрошен бетон и изкривени метални парчета.
— Ако тук е имало леярна — обади се Флойд, — някой е свършил чудесна работа, за да я скрие.
Шофьорът не изгаси двигателя, докато двамата излизаха и спираха на единственото парче суха земя посред терена, изпълнен с кал и локви. Въздухът бе студен и в него се усещаше осезаема влага, просмукана с мирис на химикали. Оже носеше черни панталони и пристегнато в кръста черно кожено палто до коленете. Предната вечер, в хотелската стая, беше направила опит да махне токовете на обувките си, но без особен успех.
— Виж дали ще успееш да придумаш шофьора да ни изчака петнайсетина минути — каза Флойд. — Все пак ще трябва да се уверим, че не са пропуснали нещо полезно.
Оже се наведе през прозореца на таксито, отвори уста и започна да говори. Успя да произнесе думите, ала те бяха излезли без очакваната лекота. На мястото на блестящата лингвистична машина от вчера, изхвърляща елегантни изречения с богат синтаксис, сега работеше ръждясал пухтящ двигател, скърцащ и стенещ при всяка отделна дума. Това започваше да я тревожи: ако немският й изведнъж бе решил да рухне, какво ли следваше?
— Ще остане — обяви, след като шофьорът кимна мълчаливо.
— Голямо убеждаване падна.
— Днес немският ми е малко труден. Това също не помогна.
Тръгнаха, подбирайки пътя си между бурените, докато се добраха до една пролука в оградата. Две от дъските бяха паднали, оставяйки достатъчно голяма дупка, през която да се промушат. Флойд мина пръв, като отдръпна високата трева от другата страна, за да може и Оже да го последва.
— Ужасно — каза тя. — Пораженията са толкова големи, че е трудно дори да се повярва, че тук е имало фабрика. Единственото ни доказателство за съществуването й е писмото, получено от Сюзан Уайт.
— Кога е било изпратено?
— Помниш ли билета, който е купила, но така и не е използвала? Канела се е да замине, когато са я убили. Писмото е било изпратено само месец по-рано.
— Погледни земята тук — посочи Флойд. — Никъде не се виждат бурени. Още не са успели да пробият през бетона.
— Палеж?
— Трудно е да се прецени със сигурност, но това е първоначалното ми заключение. В противен случай е забележително съвпадение.
Недалеч от тях парният кран си проправяше път към поредната обречена постройка. Топката му размазваше бетон и чакъл с неуморна прецизност. Към него се бяха присъединили два зелени булдозера, изхвърлящи облаци парлив черен дим от дизеловите си двигатели. Шофьорите им носеха предпазни очила, маски и непромокаеми мушами.
Оже се огледа за някое място, откъдето да започнат издирването на улики.
— Да отидем към онези сгради и да видим дали ще успеем да открием номер петнайсет — каза тя.
— Не разполагаме с много време — предупреди я Флойд.
Пресякоха руините на комплекса, докато не достигнаха все още незасегнатата група от постройки. Фасадите им изглеждаха заплашителни, като оголени черепи. Покривите им вече бяха демонтирани и сега през пролуките и пукнатините в резултат на пожара надничаше мъртвешкото сиво на надвисналото небе. На Оже никога не й бе допадала идеята за незаконно навлизане в чужда собственост, дори и по време на детството й, когато тези неща нямаше как да й навлекат сериозни неприятности. Сега ситуацията й харесваше дори още по-малко.
— Номер петнайсет — обяви Флойд, като посочи нечетливия надпис върху една метална табелка, окачена на ъгъла на стената. — Изглежда заплахата с пингвините свърши работа. Трябва да си припомня този трик следващия път, когато притисна някого за информация.
Наблизо откриха една отворена врата. Във вътрешността на сградата цареше мрак, тъй като по-голямата част от покрива на приземния етаж все още беше непокътната.
— Внимавай къде стъпваш, Верити.
— Внимавам — отговори Оже. — Ето, вземи това. — Тя подаде на Флойд автоматичния пистолет.