— Ако разполагаме само с едно оръжие, мисля, че трябва да остане в теб — каза той. — От пистолети ставам нервен. Обикновено се придържам към ирационалната вяра, че ако не нося оръжие, няма да ми се наложи да го използвам.
— Сега може и да ти се наложи. Вземи го.
— Ами ти?
Оже пъхна ръка в ръчната си чанта и извади оръжието, което беше взела от военното бебе в тунела на „Кардинал Льомоан“.
— Разполагам с това — обясни тя.
— Говорех за истински пистолет — отвърна Флойд, като огледа странните извивки на оръжието със скептичен поглед. Ала реши да не спори повече: отдавна беше наясно, че Оже не се шегува.
— Бъди внимателен, Флойд. Тези хора са готови да убиват.
— Поне това ми е известно.
— А ако видиш дете?
Флойд се обърна към нея. Бялото на очите й се виждаше съвсем ясно в тъмнината.
— Какво? Сега сигурно ще поискаш от мен да започна да стрелям по деца?
— Едва ли ще бъде истинско дете.
— Ще се опитам да го раня. Но не обещавам нищо повече.
Оже хвърли поглед през рамо, преди да го последва във вътрешността. Разрушителите тъкмо правеха на пух и прах някаква невзрачна сграда от тухли, редувайки се около трупа й като глутница полудели от глад вълци. Булдозерите връщаха назад и отново се втурваха в атака напред, форсирайки двигателите си до последно. Шофьорите с предпазните очила изглеждаха така, сякаш задържаха устрема им, вместо да ги управляват.
— Да приключваме по-бързо, Флойд. Онези машини изглежда се приближават.
Оже пристъпи още по-навътре и бързо насочи оръжието във всички посоки, за да покрие входа. Нямаше никой и изглежда никой не възнамеряваше да ги последва. Притисна ръкава към устата си, за да не вдишва прахта във въздуха. Половин минута по-късно очите й най-после започнаха да навикват към сумрака. Покрай двете стени вляво и вдясно бяха разположени редици от тежки машини, очевидно прекалено големи, за да бъдат изнесени. Виждаха се стругове и бормашини, както и десетина други съоръжения, които й бяха непознати, но които очевидно имаха нещо общо с обработката на метални елементи.
— Поне, изглежда, сме попаднали на точното място — каза Оже.
— Гледай си в краката — предупреди я Флойд. — На места се вижда чак долу в мазето.
Тя го последва, като стъпваше на същите места, където стъпваше и той. Подът поскърцваше и се чуваше как от дъските се сипят прах и отломки. През един от прозорците, разпервайки черните си криле, изпърха гарван. Оже проследи как полетя към небето, докато не се превърна в подобие на обгоряла хартия, носена от вятъра.
— Тук няма нищо — каза тя. — Никакви документи, никакви ведомости. Губим си времето.
— Разполагаме с поне още десет минути. Не се знае на какво може да попаднем. — Флойд беше достигнал далечния край на цеха, където се виждаше правоъгълна врата, изгубена сред чернотата на покритите със сажди стени. — Да видим какво има от другата страна.
— Внимателно, Флойд.
Тя стисна още по-здраво оръжието на военното бебе, усещайки как детската му ръкохватка се забива в дланта й.
Флойд вече беше бутнал вратата и пристъпваше от другата й страна. Чу как се закашля.
— Виждам стълби — обади се той след малко. — Водят нагоре и надолу. Ще хвърляме ли ези-тура?
Тя чу как поредната сграда рухва приглушено някъде навън; звукът бе придружен от воя на дизеловите двигатели. Приближаваха се все повече.
— Да останем на този етаж.
— Не мисля, че ще открием кой знае какво горе — каза замислено той. — Пораженията от пожара вероятно са далеч повече на следващите етажи. Но нещо може и да е оцеляло долу.
— Няма да слизаме.
— Носиш ли онова фенерче? — попита Флойд.
Тя го последва в съседното помещение. Едното бетонно стълбище се издигаше нагоре към непрогледна тъмнина, а другото се спускаше надолу към още по-черен мрак.
Флойд взе фенерчето от ръката й и насочи лъча му надолу.
— Това е изключително лоша идея — каза Оже.
— Звучи ми разумно от устата на жена, която обича да прекарва времето си, играейки си на криеница с влаковете в метрото.
— Тогава нямах избор. Сега имам.
— Да видим какво ще открием. Само две минути, става ли? Не изминах целия този път, за да се откажа сега.
— Аз нямам нищо против.
Флойд тръгна надолу, плътно следван от Оже. Лъчът на фенерчето в ръката му играеше по напуканите стени. Стълбите завиха под прав ъгъл. После завиха още веднъж.