— Не е атомна бомба. Почукай отново.
Флойд се подчини. Местеше се от място на място и почукваше с пистолета по повърхността й.
— Звъни — каза той. — Но звукът е фалшив, като на пукната камбана.
— Защото наистина е пукната. Но ако не беше, щеше да звъни доста по-чисто, не мислиш ли?
Флойд отпусна пистолета.
— Предполагам. Ако изобщо има някакво значение.
— Мисля, че има, при това голямо. Мисля, че предназначението на тези сфери е именно такова — да звънят. Мисля, че ти си бил прав, а Басо е допуснал грешка.
Двадесет и четири
Флойд я погледна с крива усмивка:
— Да звънят?
— Да звънят.
— И заради това си е струвало да извършат две убийства, може би дори доста повече? Ако са искали да си направят камбани, защо просто не са ги направили, мамка му?
— Не са камбани, мамка му — отговори спокойно тя.
Флойд насочи ръкохватката на пистолета към нея:
— За добро момиче от Дакота, внезапно разви доста мръсен език.
— Ако мислиш, че това беше мръсен език — отвърна Оже, — трябва да поостанеш край мен известно време.
— Известно ти е, че можеш да престанеш с енигматичния ореол и преструвките по всяко време, нали? И бездруго вече ми е дошло до гуша.
Думите му бяха прекъснати от внезапен трясък и порой от мазилка. Цялото помещение се разтърси. Циментови отломки с размерите на юмрук падаха направо от тавана, изпълвайки въздуха с фин като пудра сив прах. Оже се закашля, прикривайки очите и устата си с ръка.
— Този път ми прозвуча още по-наблизо — каза тя. — Може би вече са започнали да разрушават част от сграда номер петнайсет. Получихме повече, отколкото очаквахме: да изчезваме оттук, преди да ни погребат живи.
— За пръв път съм изцяло съгласен с теб.
Качиха се по стълбата обратно до равнището на терасата. Флойд водеше. Сградата отново се разтърси и от тавана заваляха още отломки. Някъде над главите им се бе отворила дупка с размерите на човек, през която се виждаха озъбени парчета дърво и бетон, тръби и електрически жици. Горе ревяха двигатели, булдозерите сновяха напред и назад. Металната основа на някакъв струг или бормашина започваше да се подава заплашително през дупката.
— Движение! — изсъска Оже.
Заобиколиха тичешком терасата, докато достигнаха вратата за стълбите нагоре. Флойд я блъсна, опитвайки да я открехне. Когато отказа да помръдне, я налегна с цялата си тежест и започна да бута, докато лицето му не се покри с пот, ала вратата просто отказваше да се помести.
— Заяла е — обяви, като едва си поемаше дъх.
— Невъзможно — каза Оже. — Нали току-що минахме оттук.
— И тогава не беше лесно. Сигурно цялата каса се е изкривила. Не мога да я отворя.
— Защо изобщо я затвори?
— Исках да разбера дали някой не ни ходи по петите. Реших, че няма да успеят да я отворят, без да вдигнат прекалено много шум.
— Обзалагам се, че сега горчиво съжаляваш за гениалната си идея, а?
Флойд блъсна вратата още веднъж, ала беше очевидно, че дори и с общи усилия нямаше да успеят да я поместят.
— Виждам, че си от онзи вид хора, които обичат да казват „предупредих те“ — произнесе накрая.
— Само когато другите го заслужават. А сега какво ще правим?
— Ще намерим друг изход за навън, ето какво.
— Няма такъв.
— Отново надолу по стълбата тогава — каза Флойд. — Единствената ни надежда е, че в далечния край са оставили допълнителен вход.
Тя го изгледа със съмнение.
— Дори да е така, мислиш ли, че ще имаме късмета да го отворим?
— Докато не опитаме, няма начин да ти отговоря.
Спуснаха се забързано по стълбата, заобиколиха сферата и газовата цистерна и спряха в дъното на помещението. Наистина имаше врати, два пъти по-високи от Флойд и достатъчно широки, че да пропуснат камион. Очевидно бяха замислени така, че да се плъзгат към стените встрани, ала когато направи опит да ги отмести, си останаха също толкова упорито затворени, колкото и вратата горе. Флойд ги налегна отново с решително изражение, но без успех.
— Възможно е да са залостени от другата страна — произнесе, след като успя да си поеме дъх.
— Май се натресохме по средата на лайняното езеро без гребла, а?