— Не — каза тя. — Отведи ме в Париж. Сега само това има значение.
Двадесет и пет
Флойд се намираше в обществена телефонна будка точно пред гара Север. Беше вторник сутринта и не чувстваше главата си особено добре. Тъй като и двамата бяха ранени, но никой не искаше да си има работа с услужливи, но задаващи прекалено много въпроси непознати, пътуването по обратния път от Берлин до Париж се бе оказало дълго и уморително. Докато служителите на границата преглеждаха документите им, не бяха посмели да проговорят. Флойд се съмняваше, че собствените му наранявания са особено опасни, но бе силно разтревожен за Оже. Беше я оставил в чакалнята, превързана и замаяна, но все така твърдо решена да не му позволи да я отведе в болница.
— Майол — произнесе мъжки глас от другата страна на линията.
— Инспекторе? Обажда се Уендел Флойд. Може ли да поговорим?
— Разбира се — отговори Майол. — Всъщност ти си точно човекът, когото исках да видя. Къде се беше дянал, Флойд? Никой нямаше представа къде мога да те открия.
— Германия, мосю. Вече съм в Париж. Но не разполагам с много пари и се обаждам от телефонна будка.
— Защо не използваш телефона в кантората си?
— Реших, че не е много сигурен.
— Умно момче — произнесе одобрително Майол. — Е, да започна аз тогава? Няма да ти отнемам много време. Известно ти е, че се занимавам с пресичане на контрабанда в Монруж, нали? Натъкнахме се на нещо интересно: плувец.
— Плувец ли, мосю?
— Труп, Флойд, плуващ по лице в наводненото мазе на същия складов комплекс, където открихме нелегалната преса за грамофонни плочи. Идентификацията заключи, че човекът се е казвал мосю Риво. Патоанатомът твърди, че едва ли е изкарал във водата повече от три или четири дни.
— Рано е, мосю, и не съм си доспал, но не мисля, че името ми е познато.
— Което е странно, Флойд, защото изглежда си се срещал с господина. Разполагаше с една от визитните ти картички.
— Това все още не означава, че е мой познат.
— Разполагаше с ключ, който проследихме обратно до сградата на мосю Бланшар на улица „Пьоплие“. Риво е бил един от наемателите му.
— Един момент — прекъсна го Флойд. — Да не би случайно да е живеел на втория етаж?
— Значи си го спомни.
— Така и не се срещнахме лично. Кюстин го е разпитвал: оттам е имал картичката ми. Когато отново наминах за някои допълнителни уточнения, не го намерих у дома.
— Вероятно защото младежът вече е бил мъртъв.
Флойд затвори очи. Точно от каквото имаше нужда случаят: поредното убийство, без значение колко периферно можеше да ти се стори.
— Причина за смъртта?
— Удавяне. Може и да е било случайност: сигурно се е спънал и паднал в наводненото мазе. От друга страна съдебният лекар е открил любопитни охлузвания по врата му. Приличат на отпечатъци от пръсти, сякаш някой е държал главата му под водата.
— Случаят е приключен — убийство чрез удавяне.
— С едно изключение — каза Майол. — Отпечатъците от пръсти били прекалено малки.
— Нека отгатна. Точно като от пръстите на дете.
— Дете с дълги нокти, да. Което, разбира се, изобщо нямаше да се връзва…
— Освен ако вече не ви бях споменал за дете, свързано със случая.
— Също така разполагаме с онова намушкване на гара Север. Все още не сме открили момчето, което свидетелите са забелязали.
— Вероятно няма и да го откриете — каза Флойд.
— Известно ли ти е нещо за този инцидент?
Флойд извади нова клечка за зъби от джоба на ризата си и я задъвка.
— Естествено, че не, мосю — отговори той. — Просто исках да кажа… детето вероятно вече е надалеч.
В продължение на десет или дванайсет секунди Майол не каза нищо. Флойд чуваше дишането му през приглушения фонов шум от тракането на пишещи машини и лаещите команди.
— Убеден съм, че си прав — каза Майол. — Но виж сега нещата от моята гледна точка. Нямах никакъв интерес към случая на улица „Пьоплие“, освен желанието да помогна с каквото мога на Кюстин. До този момент между двете убийства и събитията в Монруж нямаше връзка.
— А сега?
— Вече разполагам с такава, но сметката не излиза. Каква работа е имал твоят човек Риво да души из Монруж?