— Нямам представа — отвърна Флойд.
— Следата не води до никъде — заяви Майол. — Това не ми харесва.
— На мен също, мосю, но все така продължавам да нямам представа каква работа е имал там Риво. Както казах, така и не успях да разговарям с човека.
— Ако можех да поговоря с Кюстин…?
— Всъщност — каза Флойд — тъкмо Кюстин е причината, поради която се обаждам.
— Да не се е свързвал с теб?
— Разбира се, че се свърза. Какво друго очакваш? Той е мой приятел и съм убеден, че е невинен.
— Много добре, Флойд. Щях да се разочаровам, ако беше казал нещо по-различно.
— Не мога да ти кажа къде можете да го намерите, разбираш това, нали?
— Разбира се.
— Но мисля, че съм на път да открия заподозрения, от когото имаш нужда. Просто няма да ти хареса особено, когато ти предам едно от тях.
— Едно от тях?
Флойд пусна още една монета в железния търбух на платения телефон.
— Кюстин не е убил Бланшар. Направило го е едно от онези деца. Сигурно сте разговаряли със свидетели на гара Север. Описанието на момчето ти е известно.
— В това число един свидетел, който е говорел френски с осезателен американски акцент.
— Детето съществува. Няколко са, момчета и момичета, но отблизо изобщо не приличат на деца. Ако успея да ти доставя едно от тези чудовища, ще съм изпълнил моята част от сделката, нали?
— Нямахме сделка, Флойд.
— Не ме изоставяй точно в този момент, Майол. Опитвам се да съхраня и последните си остатъци от уважение към властта в този хартиен град.
— Не мога да удържам Белиар до безкрай — каза Майол. — И без това вече е поел по всяка следа, която би могла да натопи Кюстин. Онзи бар, който посещавате? Льо Пероке Пурпр?
— Да? — попита разтревожено Флойд.
— На мястото му е останало хубаво обгоряло парче земя.
— Мишел, собственикът — той добре ли е?
— Не е имало жертви, но свидетелите са видели мъже с балтони и кутии за газ да напускат местопрестъплението с черен ситроен. За последно са ги забелязали да се отдалечават по посока на Ке де-з-Орфевр. — Майол замълча, за да му остави време за размисъл, след което допълни: — Ако Кюстин се е укривал там, можеш да бъдеш сигурен, че Белиар вече му диша във врата.
— Кюстин може да се грижи за себе си.
— Сигурно, Флойд. Въпросът е дали ти можеш да се грижиш за себе си? Белиар няма да се задоволи само с една риба.
— Просто ми трябва повече време — каза Флойд.
— Ако — повтарям, ако — ми предадеш едно от тези мними деца, живо и податливо на разпит, тогава можем да допуснем, че бих направил нещо. Макар че не зная как бих обяснил проблема на съдия-следователя. Подивели деца тероризират Париж? Ще си умре от смях и ще нареди да ме изхвърлят от Съдебната палата.
— Ако му покажеш детето, мисля, че едва ли ще се смее дълго.
— Ще направя каквото мога.
— Радвам се, че все още имаме общи допирни точки — каза Флойд.
— Общи допирни точки, които все повече започват да се топят, mon ami. В замяна ще се нуждая от помощта ти, за да свържа случая Риво.
— Разбрано — произнесе Флойд. — Той окачи слушалката и започна да търси из джобовете си монета за следващия разговор, който смяташе да проведе.
Колата намали, отдели се от автомобилния поток и гумите й шумно одраха ръба на бордюра, докато паркираше. Задната врата откъм страната на пътника се отвори и една ръка — принадлежаща на едър мъж, изгубен в сянката на предната седалка — им махна да влизат. Оже се качи първа, следвана от Флойд. Тъкмо беше затръшнал вратата, когато шофьорът накара двигателя да изреве и отново се вля в трафика по улица „Лафайет“ под съпровода на ядосаните клаксони на останалите автомобили.
Кюстин се обърна на мястото си, докато шофьорът — който се оказа не друг, а Мишел — завиваше по улица „Мажента“:
— Радвам се да се видим отново, Флойд — каза сърдечно той. — Започвахме да се тревожим.
— Хубаво е да знаеш, че някой го е грижа за теб.
Кюстин докосна периферията на шапката си по посока на Оже:
— Вас също, мадмоазел. Добре ли сте?
— Ранена е — обясни Флойд. — Тоест отговорът е не. Единственият проблем е, че не ми позволява да я откарам в болница.
— Нямам нужда от болница — каза Оже. — Нуждая се само от станция на влака.