Кюстин погледна Флойд.
— На мен ли ми се струва, или последния път, когато се видяхме, тя говореше перфектен френски?
— Праснаха я по главата.
— Сигурно е било здраво.
— Това не е нищо. Трябва да чуеш какво се е случило с английския й.
— Какво стана с теб, Флойд? — попита Кюстин, като чак сега забеляза превързаната му глава. Флойд така и не бе успял да си вземе шапката, след като сферата я бе съборила в мазето на леярни „Каспар“.
— Остави ме мен. Ти как си? Как е Грета? Маргьорит още ли е…?
— Разговарях с Грета вчера. Напълно разбираемо, беше доста раздразнена от внезапното ти заминаване.
— Нямах време за обширни дебати. Ти беше там. Известно ти е какво се случи.
— Е, сигурен съм, че ще ти прости… след време. Колкото до Маргьорит… тя все още се държи. — Кюстин килна шапката си на една страна, за да прикрие лицето си от полицейската кола, която ги подмина шумно в противоположната посока. Изчака, докато автомобилът зави по друга улица, преди отново да се отпусне. — Но не мисля, че някой сериозно се надява да изкара следващата седмица.
— Бедната Грета — каза Флойд. — Сигурно преживява истински ад.
— И всичко това едва ли й помага особено. — Кюстин погледна Оже с неудобство, може би чудейки се колко и какво се е случило помежду им по време на пътуването до Берлин. — Все още очаква отговор от теб — прибави внимателно. — Онази малка дилема не е изчезнала от само себе си, докато отсъстваше.
— Зная — произнесе тежко Флойд.
— Рано или късно трябва да вземеш решение. Така е най-справедливо.
— Няма да мога да си събера мислите, докато не се измъкнем от тази каша — каза Флойд. — А това означава да очистя името ти. Няма много голям смисъл да ти прехвърлям детективския бизнес, ако ще го ръководиш от затвора, нали така?
Кюстин поклати глава:
— Зарежи това, Флойд. Винаги могат да намерят начин да ме повалят по гръб. До средата на седмицата вече ще съм напуснал Париж. Имам приятели в Тулуза… човек, който може да ми осигури нови документи за самоличност.
— Преди малко пак разговарях с Майол. Все още мисли, че можем да те откачим от въжето, ако успея да намеря заподозрян.
— Представено по този начин, ми звучи като работа за пет минути.
— Но не е. Преди обаче да помогна на теб, трябва да помогна на мадмоазел Оже.
— Тогава я отведи в болницата, без значение дали ще протестира.
— Тя се изрази съвсем ясно, Кюстин — нещо в онзи тунел на метростанцията е в състояние да й помогне. Ето защо отиваме право на „Кардинал Льомоан“.
— Кога я простреляха?
— Вчера — преди почти двадесет и четири часа.
— Тогава със сигурност не е на себе си. Обикновено в тези случаи на пациента не може да се има голямо доверие, Флойд.
— Аз й имам. Повтаря едно и също, откакто я простреляха. Тя знае кое е най-добре за нея.
— Коя е тя?
— Не зная — каза Флойд. — Но след всичко, което видях, започвам да изпитвам съмнения относно историята за Дакота.
Кюстин и Мишел ги стовариха пред входа на „Кардинал Льомоан“ и бързо се изгубиха в задръстването. Беше девет сутринта, по време на най-оживеното движение, и никой не обърна особено внимание на Флойд и на Оже. Травмата на Флойд беше очевидна, още повече сега, след като бе изгубил шапката си. Но един човек с бинтована глава едва ли бе в състояние да привлече интереса на когото и да било за дълго време. Спор в бар, кавга с любовница или съперник… възможностите бяха неизброими, а и съществуваха поне толкова причини да не задаваш въпроси. Колкото до Оже, Флойд бе почистил, стерилизирал и бинтовал раните й веднъж преди да напуснат Берлин, където използва за превръзки парчета от бандажа на сакото си, и втори път, преди влакът да пристигне в Париж. Под няколкото пласта дрехи импровизираната превръзка не се забелязваше и единственото, което в този момент я отличаваше, беше сковаността и известната бледност на лицето. Флойд взе здравата й ръка под своята и я поведе към облицованите с плочки дълбини на станцията заедно с потока от останалите пътници.
Ако куршумът, или куршумите, бяха причинили сериозни поражения, вече щеше да е мъртва. Вътрешният кръвоизлив убиваше доста бързо. Сепсисът обаче, беше друга работа. Не беше съвсем сигурен колко време отнемаше докато се развие, но знаеше, че може да се окаже бавен и болезнен начин да си заминеш.
— Надявам се, че си права — каза той на английски, като приближи уста до ухото й.