— Аз съм добре. Довери ми се, окей?
— Да разбирам ли, че там долу има други хора, които ще се погрижат за теб?
— Да.
— И че по-скоро би се оставила в техните ръце, отколкото в тези на хората от болницата?
— Да.
— Трябва ми някакво доказателство — настоя Флойд. — Не мога просто да те оставя да влезеш в тунела и да се надявам на най-доброто.
Той я накара да спрат насред стълбите, принуждавайки другите пътници да ги заобикалят.
— Ще ми кажеш къде мога да те открия по-късно, нали? Трябва да те видя отново, за да се уверя, че всичко е наред.
— Ще бъда добре, Флойд.
— Все пак искам да те видя.
— Само за да си сигурен, че съм добре?
— Повече от това. Знаеш как се чувствам. Може да греша, но смятам, че зная как се чувстваш и ти.
— Нещата между нас никога няма да се получат — каза тя.
— Но поне можем да опитаме.
— Не — заяви твърдо Оже. — Защото така само ще отложим неизбежното. Няма да се получи. Никога няма да се получи.
— Но ако наистина го искаше…
— Флойд, чуй ме. Наистина мислех всичко, което ти казах в Берлин. Дори може би те обичам. Но това не променя факта, че никога не можем да бъдем заедно.
— Защо? Не сме толкова различни.
— По-различни сме, отколкото предполагаш. Досега вероятно си подразбрал едно-две неща за мен. Повярвай ми, каквото и да си мислиш, че знаеш, не може да си по-далеч от истината.
— Тогава ми кажи истината.
— Не мога. Мога да ти кажа единствено, че каквито и чувства да изпитваме един към друг, не можем да бъдем заедно.
— Някой друг ли си имаш у дома?
— Не — каза леко притихнало тя. — Всъщност нямам. Имаше, но предпочитах работата си и постепенно го отдалечих от живота си. Но в твоя живот има друг, Флойд.
— Имаш предвид Грета? Съжалявам, но между нас нещата отдавна приключиха.
— Тя е красива и умна, Флойд. Щом ти дава шанс да започнете на чисто, аз бих го приела.
— Нейният шанс означава, че трябва да загърбя всичко и всеки, когото познавам в този град.
— Все още ми звучи като примамливо предложение.
— Просто се опитваш да ме отдалечиш от себе си.
— Толкова лошо ли постъпвам?
— Не мога да пренебрегна онова, което изпитвам към теб. Грета е тази, която ме напусна. И сам виждам, че е красива и умна, но вече не е част от живота ми.
— Тогава си глупак.
Оже се изплъзна от него и отново започна да се спуска надолу към претъпкания подземен перон. Миг по-късно Флойд я настигна и отново я хвана под ръка.
— Така и не отговори на въпроса ми — каза той. — Ще те видя ли отново, когато те излекуват?
— Не — каза тя. — Няма да ме видиш повече.
— Ще те причаквам на всяка станция в Париж. Ще успея да те открия.
— Съжалявам. Иска ми се да имаше друг начин да приключим всичко това, но не желая да ти давам напразни надежди. Мисля, че заслужаваш повече.
Когато достигнаха перона, пред него тъкмо спираше влак.
— Оже — каза Флойд. — Не можеш да се криеш вечно в този тунел. Ще те чакам толкова дълго, колкото се наложи.
— Недей, Флойд — произнесе тя. — Не пропилявай живота си заради мен. Не си струва.
— Грешиш. Винаги би си струвало.
Внезапно нечия ръка сграбчи ръкава й, обръщайки я с гръб към Флойд. Той стреснато вдигна очи, усещайки как друга ръка хваща неговата. Мъжът, който държеше Оже, носеше бомбе и дълъг шлифер върху тежък костюм от шевиот. Друг цивилен полицай бе уловил Флойд.
— Инспектор Белиар — кимна Флойд.
— Радвам се, че съм ви направил впечатление — обади се младият полицай, който държеше ръката на Оже. — Изплатиха ли ви обезщетението за онази счупена украса?
— Реших, че мога да живея и без нея. Кой ти подшушна за нас? Майол?
Зад него нечий друг глас протътна:
— Всъщност Флойд, направих всичко по силите си да ти помогна. За нещастие не взех под внимание вероятността да подслушват телефоните в собствения ми отдел. След като се свърза с мен от гара Север, са ти назначили опашка.
Белиар изгледа кръвнишки Майол:
— Предупредих ви да не идвате тук. Освен това ви предупредих да не си пъхате носа в случая с Бланшар!
— Флойд е периферен свидетел по собственото ми разследване — произнесе сладкодумно Майол. — Имах пълното право да го разпитам.