След секунда предните светлини на влака притъмняха като гаснещи въглени.
Бяха изключили тока.
Флойд се затича напред в сгъстяващия се, лепкав мрак. Изпод краката му се разнасяше хрущене на чакъл. Държеше лявата си ръка върху стената, а с дясната опипваше пътя си напред. С всяка следваща стъпка му се налагаше да се бори с усещането, че неминуемо му предстои да пропадне в пропаст. Някъде напред се разнесоха още изстрели. Зад него раздвижените силуети на преследвачите му вече закриваха изгледа към станцията. Във въздуха шареха множество лъчи на фенерчета. Опипваха мрака като противовъздушни прожектори.
Чу Майол да вика:
— Флойд! Предай се, докато все още можеш!
Флойд продължаваше да навлиза навътре в тунела. Не смееше да извика името на Оже, за да не наведе Белиар на мисълта, че има шанс да не е избягала с влака.
Чу още един изстрел, последван от нечовешки писък. Звукът се разнасяше още по-навътре в тунела.
Вече нямаше как да се въздържи да не я повика:
— Оже!
Може би си го бе въобразил, но му се стори, че чува как някой на свой ред вика името му. Дясната му ръка стисна по-здраво пистолета.
Насили се да тръгне право към звука, макар всеки мускул в тялото му да се опитваше да го накара да обърне гръб и да се насочи към светлината и безопасността, в ръцете на закона. Може би нямаше да го наранят, особено ако хвърлеше оръжието. В настоящото му състояние, с бинтованата му глава и всичко останало, вероятно щяха да се отнесат дори човешки с него. Просто се беше объркал малко, това беше всичко. Удар по главата, известна дезориентация: щяха да проявят разбиране, нали? Сега, след като вече се чувстваше на себе си, разбираше съвсем ясно, че нямаше работа в тунела и можеше да поднесе единствено засраменото си извинение. Като разумни мъже, представителите на реда биха погледнали на нещата от друг ъгъл.
— Флойд? — изсъска нечий глас. — Флойд… ти ли си?
Гласът й звучеше жалостиво и отслабнало. Трудно беше да се отгатне дори на какво разстояние бяха един от друг, особено с цялото бясно движение зад гърба му.
— Оже?
— Тук са, Флойд. В тунела са.
Знаеше, че тя не говори за полицията. Ускори крачка, докато кракът му не напипа нещо меко. Не успя да се въздържи и ахна изненадано. Коленичи, подпрял пета на най-близката релса. Протегна ръка и започна да изучава формата на предмета. Разпозна ръка, сетне шия, а накрая и лице.
— Уморена съм — каза тя, като се облегна на него. — Мисля, че няма да стигна сама.
— Чух изстрел.
— Имаше няколко от тях. Май че ги уцелих всичките. — Тя се закашля. — Не биваше да идваш след мен. Не исках да слизаш тук.
— Никога не ме е бивало в сбогуванията.
— Опипай наоколо и виж дали няма да намериш фенерчето ми. Изпуснах го, когато ме нападнаха. Едва ли е далеч.
Флойд затършува из тъмнината. Скоро напипа релсите. Плъзна ръка между тях, молейки се на някой да не му хрумне да пусне електричеството. Пръстите му се сключиха около оребрената ръкохватка на фенера. Вдигна го, разтърси го и откри ключа. Фенерчето премигна и отново се пробуди към живот.
Той го изключи.
— Намерих го. Сега какво?
— Помогни ми. Не е далеч.
Мъжете едва ли бяха на повече от петнайсет-двайсет метра зад тях. Не бързаха много и гласовете им звучаха предпазливо, сякаш бяха доловили някаква опасност, стаена в мрака по пътя им.
— Колко далеч? — попита Флойд, като все още не искаше да я мести излишно.
— Двайсет метра. В стената има дървена врата. Ще я усетиш. Помогни ми да вляза през нея. После я затвори и се омитай оттук. Оттам нататък ще се погрижа за себе си.
Той й помогна да се изправи покрай стената и двамата тръгнаха напред. Гласовете и фенерчетата зад гърбовете им приближаваха, сякаш подновили усилията си. Очите на Флойд започваха да се нагаждат към слабата светлина, долавяйки смътни, плуващи сенки в тъмнината. Рискува да премигне веднъж с фенерчето, като използваше собственото си тяло, за да закрие светлината от преследвачите им. Лъчът се появи и изчезна.