— Били са тук най-малко двадесет и три години, може би повече. Грохвали са с всеки изминал ден.
— Нещо ми подсказва, че вече си готова да говориш.
— Само след минутка, Флойд, ще разполагаш с всички отговори, които винаги съм ти казвала, че не искаш да научаваш.
Двадесет и шест
Флойд забеляза как тъмнината пред тях започна да просветлява, подобно на първия намек за деня в последните часове преди пукването на зората. Гласовете на преследвачите им се чуваха близо, сякаш вече бяха достигнали вратата. Оже беше права: нямаше да им отнеме много време, преди да ги открият тук, особено ако смятаха, че са по петите на убийци.
— И така, кой е изпратил тези деца? За кого работят?
— Не съм сигурна. Не ме посветиха в тези подробности. Хората ми ме изпратиха тук с проста задача и тя беше да взема кутията с документи на Сюзан Уайт. Не споменаха нищо за усложнения.
— Но са знаели, че ще има такива?
— Шефовете ми? И още как. Бих казала, че шансът да са знаели повече, отколкото ми разкриха, е доста голям.
— Изглежда са те подхлъзнали, Оже.
— В по-голяма или по-малка степен, и аз стигнах до това заключение.
— Готова ли си да ми кажеш коя си и кои са шефовете ти? В крайна сметка не са били искрени с теб, така че едва ли им дължиш нещо.
— Ако бяха искрени с мен, никога нямаше да дойда.
Най-после бяха достигнали източника на светлината. От едната страна на шахтата имаше тежка врата — огромна, дебела и кръгла, като врата на сейф или люк на танк. Бледата светлина се разливаше от пролуката й и леко потрепваше, подобно на отражението на плувен басейн.
— Това не е добре — каза тя. — Тази врата трябваше вече да е затворена.
— Какво е станало с приятелите ти?
— Очаквах вече да са пристигнали… поне някакво подкрепление, ако не друго. До миналия петък разполагахме с цял екип тук.
— Какво се е случило миналия петък?
— Децата проникнаха в шахтата през свой собствен тунел. Убиха Бартън и Авелинг, двама от колегите ми. Скелсгард пострада, но беше добре. Успях да я измъкна и й казах да изпрати помощ. Наложи се да оставя вратата отворена, тъй като от другата страна нямаше кой да я заключи.
— Кога очакваше да пристигне помощта?
— Щеше да им отнеме поне шейсет часа. Кавалерията би пристигнала най-рано около полунощ миналата вечер, но можеше да има забавяне от другата страна, преди да успеят да изпратят някого по обратния път. След като пристигнеха от другата страна на тази врата, биха я затворили както трябва.
— Може би ако влезем, ще получим по-ясна представа какво се е случило?
— Гледката няма да ти хареса, предупредих те.
— Вече съм в играта. Да вървим.
Отместиха вратата достатъчно, че да се промъкнат през нея. Флойд помогна на Оже да прекрачи металния праг и да се изкачи до издигнатата площадка. Последва я, като присви очи срещу странната светлина, която изпълваше камерата.
— А сега ми помогни да затворя вратата — каза тя.
С дружни усилия я изблъскаха, след което Флойд намести тежкото резе на мястото му.
— Това ще ги задържи за няколко часа — произнесе Оже. — Ще се наложи да докарат инструменти за рязане през тунела, а дори така не се знае колко време ще им е нужно, докато я преодолеят.
— Но в края на краищата ще успеят.
— Да, но ще трябва да издържиш някак не повече от три дни. Дотогава ще сме изпратили обратно хора, за да ти помогнем да се прехвърлиш в безопасност. В съседната зала има провизии и вода.
— Каква съседна зала?
Камерата, в която се намираха, беше с размерите на гараж за една кола. Стените й бяха издялани в тъмна, лъскава скала. Подът бе направен от издраскан метал. Покрай стените бяха подредени няколко шкафа и работни плотове, отрупани — поне доколкото можеше да прецени — с радиоапаратура. Цели купища, свързани по най-разнообразни и изненадващи начини, но нищо, приличащо на суперсекретното шпионско оборудване, което бе очаквал. Единственото странно нещо в помещението — и то повече от странно — бе странната плоча или огледало, окачено на стената в дъното. Светлината идваше от него. Имаше съвършено празна, плоска повърхност и бе високо колкото човешки бой, ала макар на пръв поглед да му се струваше лишено от всякакви характеристики, съвсем скоро човек си даваше сметка, че в него има нещо едва доловимо, несигурно усещане за дълбочина и изместваща се перспектива. Повърхността му бе обрамчена от тежка конструкция, която се сливаше безследно със стените на пещерата и бе излята от прозрачен материал с цвета на тъмен мед, искряща от намек за работещия механизъм, скрит дълбоко в нея.