— Не думай.
— Войната се проточила чак до четиридесет и пета година. Съюзниците спечелили, но това им коствало много. Към края й светът бил напълно различно място. Пуснали сме прекалено много духове от прекалено много бутилки.
— Например?
— Дори не знам откъде да започна — каза Оже. — Немците разработили ракети с далечен обсег, за да бомбардират Лондон. Само след няколко десетилетия същата технология изпратила хора на Луната. Американците разработили атомни бомби, които използвали, за да изравнят със земята градовете на японците само с един удар. След две десетилетия тези бомби станали достатъчно мощни, че да изтрият човечеството от лицето на земята много по много пъти, за по-малко време, отколкото би ти отнело да си приготвиш закуска. После се повили компютрите. Видя машините „Енигма“. Те играят решаваща роля във военновременната криптография. Но съюзниците построяват по-големи и по-бързи машини, с които да разбият шифъра на „Енигма“. Тези машини заемали цели стаи и били захранвани с електричество, достатъчно да освети цял квартал. Постепенно обаче започнали да стават все по-малки и по-бързи: много по-малки и много по-бързи. Смалили се дотам, че вече почти нямало как да ги забележиш с просто око. Радиолампите се превърнали в транзистори, транзисторите в интегрални схеми, интегралните схеми в микропроцесори, а микропроцесорите се превърнали в квантово-оптични процесори… нямало край, напредъкът бил неудържим. Само след няколко десетилетия не съществувала страна от живота на хората, която да не е докосната от компютрите. Били навсякъде, така вездесъщи, че вече почти не се забелязвали. Били в домовете ни, в домашните ни любимци, в парите и телата ни. Но дори това било само предисловието. Защото в началото на новия век някои хора не се задоволявали просто да разполагат с малки машини, които можели да обработват огромни количества данни за много малко време. Те искали малки машини, които можели да обработват самата материя: да я преместват наоколо, да я организират и реорганизират на микроскопично равнище.
— Защо имам усещането, че това не е било хубаво? — попита Флойд.
— Защото не е било. Е, идеята била разумна и малките машини вършели добра работа в много области от човешкия живот. УВ било част от хубавата страна на уравнението. Проблемът е, че когато си имаш вземане-даване с, на практика, нова форма на живот, просто не разполагаш с място за прекалено много грешки.
— И тъй като познаваме много добре човешката природа… — каза Флойд.
— Било в края на август през две хиляди седемдесет и седма година — продължи Оже. — През последните две години хората упорито освобождавали в околната среда рояци от малки машини в опит да регулират климата. Планетата се затопляла в продължение на повече от век, докато всички дружно изхвърляли боклук във въздуха. Океаните били съсипани. Морското равнище се покачвало, а крайбрежните градове един по един се наводнявали. Някои места просто станали… странни. Наистина странни. И точно тогава на някаква коалиция от тъпоглавци й хрумнала блестящата идея, че се налага да вдъхнем малко интелигентност на климата. „Умно време“, така го наричали.
— Умно време — повтори Флойд, като поклати глава недоверчиво.
— „Голяма глупава идея“ би било по-близо до истината. Щяла да разреши проблемите ни. Време, което да можем да включваме и изключваме, с което да се разпореждаме. Хората осеяли океаните и горната част на атмосферата с малки плаващи машини: невидими за окото и безвредни за тях. В немислими количества, саморепликиращи се, самопроектиращи се, самокоординиращи се. Тук отразявали вредни лъчения; там ги поглъщали. На онова място охлаждали, на друго подгрявали. Карали облаците да цъфтят и да се разпръскват в геометрични форми, като нещо от картина на Дали. Карали дълбоките океански течения да завиват под прав ъгъл и да се пресичат, като в час пик. Дори изкарвали пари на създателите си, рисувайки корпоративни символи с диаметър хиляда километра от фитопланктон в Тихия океан. Можели да ти уредят местен залез с подсилени багри, например над частния ти остров. Още малко зелено, сър? Никакъв проблем. И за известно време идеята наистина работела. Климатът се стабилизирал и започнал бавно да се възвръща към състоянието си отпреди две хилядната година. Полярните шапки отново нараствали. Пустинята отстъпвала. Горещите точки се охлаждали. Хората се връщали в градовете, които били напуснали двайсет години по-рано.