— През по-голямата част?
— Имали сме някои дребни… неразбирателства. Слашърите не спират да правят опити да поправят Земята, със или без нашето съгласие. Засега успяват само да влошат положението. В този момент на повърхността съществува цяла екологична система от машини. При последния им опит — преди двадесет и три години — нещата стигнаха дотам, че се разрази малка война по повод права за достъп. В крайна сметка стана каша — страшна каша, — но след това някак излекувахме раните, поне на първо време. Но стореното беше сторено. Наистина жалко за Марс.
— Радвам се да науча, че войните не са излезли от мода — подхвърли Флойд.
Оже кимна натъжено.
— Но през последните няколко месеца положението отново започна да излиза от контрол. Ето защо не бях много ентусиазирана, когато открих слашърско присъствие във вашия Париж. Това ми подсказва, че са замислили нещо и това силно ме тревожи. Почти съм убедена, че новините едва ли са добри.
— Чакай — каза Флойд. — Трябва да изясним нещо. Преди няколко часа ми заяви, че не си пътешественик във времето.
— Съвсем вярно — отговори Оже със сковано изражение.
— Но не спираш да ми повтаряш, че си от бъдещето — продължи той, — родена през две хиляди двеста и някоя година, която се е случила между моето време и твоето. Полудял климат… полудели машини… хора, живеещи в космоса…
— Да? — подкани го Оже с повдигната вежда.
— В такъв случай трябва да си се върнала в настоящето. Какво друго обяснение може да има? Този кораб трябва да е твоята машина на времето, или както там го наричате. Да не би да ме връщаш в бъдещето?
Тя го погледна сериозно.
— Коя година е сега, Флойд?
— Хиляда деветстотин петдесет и девета — отговори той.
— Не — каза тя, — не е. Сега сме две хиляди двеста шейсет и шеста година — повече от триста години напред в онова, което ти възприемаш като бъдеще.
— Имаш предвид, че ще бъде, когато изскочим през другия край на това нещо. Или по някакъв начин вече сме навлезли в бъдещето?
— Не — произнесе тя с безкрайно и тревожно търпение. — Сега не е хиляда деветстотин петдесет и девета. Нито вчера, нито когато се срещнахме миналата седмица.
— Вече напълно престанах да разбирам за какво говориш.
— Казвам, че цялото ти съществуване е… — Тя затърси думи, които биха имали смисъл за него. — Нещо различно от онова, което си мислиш, че е. В определен смисъл дори не може да се твърди, че ти си Уендел Флойд.
— Може би роботът все пак трябваше да те приспи. Започваш да бълнуваш.
— Иска ми се да бълнувах. Животът на всички заинтересовани щеше да стане далеч по-простичък.
— Не и моят. — Флойд се почеса по бинта, чудейки се дали той не започваше да си въобразява разни неща. Ръката му отплува свободно като балон. Сякаш падаха, сякаш сънуваше. Всеки момент щеше да се събуди в собственото си легло на улица „Драгон“ и двамата с Кюстин хубаво щяха да се посмеят на кошмарите му, докато закусваха с ужасно кафе и прегорели филийки. Напоследък прекалено често го удряха по главата, ето къде беше проблемът.
Но продължаваше да не се събужда.
— Да започнем от мен тогава — каза той. — Да започнем с бедния мухльо на име Уендел Флойд. Обясни ми как е възможно да не съм онзи, за който се мисля?
В този момент в кабината се включи някаква аларма. Ръката на Флойд се стрелна към джойстика, готова да върне кораба обратно по курса. Ала Оже поклати глава, като предупредително вдигна три пръста.
— Този път е различно — каза тя. — Системата за насочване все още е на линия.
— Някакви предположения? — попита Флойд.
— Не мисля, че има нещо нередно с кораба — обясни тя. — Всичко ми изглежда в нормата — или поне в допустимата норма, — ако се съди по датчиците. Освен това явно не се е случило нищо непоправимо с геометрията на тунела.
— Какво тогава?
Тя превключи още няколко прекъсвача, почука с нокътя на показалеца си по един от екраните и се намръщи срещу лавината от малки цифрички и букви.
— Не изглежда добре — каза накрая. — Изобщо не изглежда добре.
— Просто ми кажи — обади се Флойд с нарастващо напрежение в гласа.