— Няколко? Имам чувството, че…
— Са били повече от няколко? Вероятно около шест, или дванайсет, не зная. Май изгубих бройката. — Той я погледна. Лицето му бе въплъщение на изтощението. — Как се чувстваш, хлапе?
— По-добре — отговори тя, като внимателно потърка раната си. — Отпаднала… с натежала глава… но по-добре. УВ таблетките сигурно са успокоили възпалението и са спрели кървенето.
— Означава ли това, че ще успееш да издържиш, докато стигнем другия край на влакчето на ужасите?
— Би трябвало — кимна тя.
— Но все пак ще трябва да те прегледат?
— Да, но не се тревожи. Ако се доберем дотам, все някой ще ми обърне внимание.
Корабът поднесе яростно и се блъсна силно в нещо, след което продължи да се носи странично по траекторията си със зловещ хрущящ звук, от който на човек му изстиваха костите. Флойд се намръщи и дръпна рязко джойстика. Оже чу как тръстерите започнаха да изстрелват поредица от контролирани взривове и се зачуди колко ли двигателно гориво бе изхабил, за да ги държи по правия курс, докато тя бе почивала.
— Спала съм цели дванайсет часа? — повтори тя, едва-що осъзнавайки думите му.
— Може би тринайсет. Но не бери грижа за мен. Времето просто отлетя.
— Добре си се справил, Флойд. Говоря сериозно, впечатлена съм.
Той я погледна с искрена и донякъде трогателна изненада, сякаш последното, което очакваше, бе похвала.
— Наистина?
— Да. Наистина. Не е зле за човек, който не би трябвало да съществува. Просто се надявам, че усилията ти в края на краищата ще си струват.
— Все още се тревожиш какво ще стане в другия край?
— Ще бъдем изстреляни от този тунел с много по-голяма скорост, отколкото би могла да поеме системата — като експресен влак, който се блъска с всички сили в буферите на перона.
— В края на тунела има цял екип, нали? Хора като Скелсгард?
— Да — отговори тя. — Но не съм сигурна какво могат да сторят в случая. Дори да успеем да ги предупредим… Само че няма как да се свържем с тях. Не можеш да изпращаш сигнали напред, докато в тунела има кораб. Не и ако се придържаш към законите на физиката.
— Никакво предупреждение ли няма да получат?
— Може би. Скелсгард разполага с оборудване за наблюдение на състоянието на връзката, но не съм сигурна дали то ще успее да й каже, че целият тунел е започнал да колабира. Обаче я чух да говори за нещо, наречено ударна вълна. Наподобява обикновена вълна, която се разпространява пред нас, изменение в геометрията на тунела, разливащо се пред транспортния съд. Имат уреди, с които да го засекат и с негова помощ умеят да предсказват кога корабът ще излезе през портала. Мисля, че ще им даде поне неколкоминутно предупреждение. — Оже махна някаква бучка, залепнала за ъгълчето на окото й. Беше плътна и геологична, твърда и остра като гранитна жила. — Това обаче няма помогне на нас — продължи след малко. — А те ще разполагат дори с още по-малко време да се спасят, тъй като се движим с необичайно висока скорост.
— Трябва да има поне нещо, което можем да направим, нали? — попита Флойд.
— Има — отговори Оже. — Можем да се помолим и да се надяваме, че тунелът няма да ни засили още повече. В този момент все още имаме поне някакъв шанс да се измъкнем живи. Малко по-бързо от това, и според мен с нас е свършено.
— Ако се стигне дотам, имаш ли нещо против да не ми казваш? Страхливецът в мен предпочита да не знае.
— И в двама ни — каза тя. — Ако е някаква утеха, Флойд, всичко ще приключи бързо и ефектно.
Тя отново провери цифрите. Никакво отрицание не можеше да промени факта, че се движеха с трийсет процента по-бързо, отколкото в началото на пътуването. Времето на полета им в момента възлизаше на по-малко от двайсет и два часа. Около шестнайсет от тях вече бяха минали. И скоростта им не намаляваше.
— Флойд — каза тя, — искаш ли да си починеш? Мога да те сменя за известно време?
— В твоето състояние? Благодаря, но мисля да отложа почивката за след няколко часа.
— Повярвай ми: ще се нуждаем от уменията и на двамата, за да пристигнем здрави и читави.
Флойд я погледна за миг, след което кимна, пусна джойстика и почти незабавно се отпусна в креслото и потъна в дълбок сън. Сякаш най-после си бе позволил да изпадне в безсъзнание, след като в продължение на часове се бе държал само благодарение на волята си. Оже се зачуди колко ли дни по море бяха възпитали у него това умение и му пожела сладки сънища, стига да му бяха останали сили да сънува. Може пък безсъзнанието да бе за предпочитане и за двама им, когато краят приближеше.