— Намери изход — произнесе на висок глас тя, сякаш това можеше да й помогне.
Четирите часа, които последваха, бяха най-дългите в живота й. Беше взела последната от УВ таблетките с надеждата, че постъпва правилно. През първия час изпитваше остра, леко изнервяща яснота на ума, наподобяваща звънтенето на пръст, плъзгащ се по мокрия ръб на чаша за вино. Усещането беше крехко и не можеше да му се има особено голямо доверие. Караше я да се пита дали наистина взимаше най-правилните решения, даже когато й се струваха напълно и безусловно оправдани. Когато чистата като камбанен звън яснота започна да отслабва и умът й отново затъна в замаяност, неспособен да се фокусира върху която и да е отделна задача за повече от няколко секунди, Оже изпита нещо като облекчение. Поне сега разполагаше с обективно доказателство, че е възможно умствените й процеси да са нарушени. Можеше да вземе предвид замайването и да го приспадне от действията си, получавайки представа за ситуацията. До известна степен чувстваше постижението като лична, макар и дребна победа над реалността.
Сега корабът се движеше дори още по-бързо отпреди: с петдесет процента над конвенционалната скорост за тунела и продължаваше да ускорява. Оже вече бе започнала да схваща показанията на приборите достатъчно добре, че да направи приблизителна оценка на скоростта, с която щяха да изскочат от другия край. Новините не бяха обнадеждаващи. Щяха да се забият във Фобос два пъти по-бързо от очакваното и дори тази цифра беше по-скоро твърде ниска оценка, тъй като темпът на ускорението им започваше да избързва едновременно с притискащата ги геометрия на стените, търпящи безкрайна поредица от конвулсивни изменения. Апаратът във възвратния мехур в никакъв случай нямаше да се справи с кинетичната енергия на кораба. Транспортният съд щеше да се вреже във възпиращата люлка и стъкления мехур на сферата, а след това щеше да се размаже по стените на камерата на няколко километра под повърхността на Фобос. Денят би бил знаменателен, ако някой изобщо успееше да се измъкне от кървавата каша, какво оставаше за Оже и Флойд.
Ефектно? И още как.
Но скоростта им създаваше и други трудности. Предните сензори вече бяха увредени от сблъсъците със стените, ала дори онези от тях, които им даваха поне някаква представа за пътя пред тях, не успяваха да надникнат достатъчно надълбоко, за да ги предупредят за евентуалните микроизменения в тунелната структура. Препятствията и гънките, с които системата за насочване при нормални обстоятелства би се справила — изменяйки траекторията им по възможно най-елегантния, ефикасен и спестяващ гориво начин, — сега връхлитаха кораба прекалено бързо, за да имат време да реагират. Транспортният съд успяваше да избегне по-лошите участъци, ала старанията му изтощаваха застрашително направляващите тръстери.
Дори това обаче, не бе основната тревога на Оже в този момент. За миг даже бе забравила за нуждата да намалят скоростта, или за куршума в рамото си, или за присъствието на слашърите в Париж.
Мислеше за Флойд и как щеше да му обясни всичко това.
Защото колкото повече се скъсяваше тунелът зад тях, толкова по-надалеч оставаше домът му. Между Фобос и Париж вече нямаше да съществува хипермрежова връзка; нямаше начин за връщане по обратния път. Дори двамата по някакъв начин да успееха да преживеят следващите няколко часа (предпочиташе да не пресмята шансовете това да се случи), Флойд щеше да открие, че е попаднал на безброй светлинни години разстояние от 32 и — още по-важното — с три века напред в бъдеще, в което никой нямаше да гледа на него като на реално човешко същество, а по-скоро като на изключително прецизен дубликат на един… на човек, живял и умрял във време, когато светът все още бе разполагал с достатъчно начини да поправи бъркотията, причинена от хората. Човек тъй щастливо обикновен, че не бе оставил и най-дребната следа в историята.
Два часа след като бе изпаднал в безсъзнание, Флойд отново се размърда. Не знаеше какво го е накарало да се събуди: неспирното клатушкане на кораба или сигналният клаксон, който току-що се бе включил, придружен от предварително записания женски глас, който хладнокръвно им поднасяше информацията, че са на път да изгубят управлението.
— Толкова зле ли е, колкото ми звучи? — попита той.
— Не — отговори Оже. — По-зле. Много по-зле.
Системата за насочване беше изчерпала по-голямата част от реактивната маса. В момента разполагаха със запаси за не повече от десет минути. Още по-малко, ако скоростта им не спреше да се покачва, което пък изглеждаше неминуемо. Оже предполагаше, че прещипването в края на тунела почти ги беше настигнало и на свой ред проявяваше сигурни признаци за увеличаване на скоростта си. Може би, ако разполагаше с познанията на Скелсгард по теория на хипермрежата, дори и с всичките им празноти, щеше да успее да обясни защо се случва всичко това и по какъв начин е свързано с тензорната структура на колабиращия квазипроход на дървояд. Не че подобно познание щеше да й бъде от особена полза в какъвто и да е практически смисъл, но…