— Ето там е извивката на Сена — посочи Оже. — Пон Ньоф. „Нотр Дам“ и Ил дьо ла Сите. Виждаш ли го сега?
— Да — отговори Флойд с такава тъга в гласа, че нещо в нея едва не се разкъса. — Да, сега го виждам.
— Не ни мрази прекалено много за онова, което сме направили — каза тя. — Дадохме най-доброто от себе си.
Над тях облаците се вълнуваха и кипяха със странна, несъзнателна интелигентност. Корабът се наведе и пикира стремително.
— Може ли да те обезпокоя? — попита Касандра. — Трябват ми координати за кацане.
— Завий южно от реката — каза Оже. — Виждаш ли онзи правоъгълник от плосък лед?
— Да.
— Това е Марсово поле. Изравни ни с него и поддържай височина от триста метра.
Усети как корабът се подчини още преди да е довършила думите си. Серводвигателите заработиха със зъбчатките си под краката й, докато се разгръщаха допълнителните крила.
— Има ли нещо значимо в този район? — попита Касандра.
— Да.
Точно в този момент една мълния реши да прониже облаците, удряйки в близост до оплетените останки на Айфеловата кула в края на Марсово поле.
— Натам сме се насочили — обясни Оже.
— Металната структура?
— Приземи ни на последната площадка.
— Под наклон е. Не съм сигурна дали металът ще ни издържи?
— Ще издържи — каза Оже. — Пред себе си виждаш седем хиляди тона викториански чугун. Оцелял е под ледовете в продължение на цели двеста години, смятам, че ще понесе тежестта ни.
В продължение на два века ледът беше поглъщал долната една трета на тристаметровата кула. Някаква отдавна забравена катастрофа, останала без свидетели, беше откъснала и запратила горните седемдесет и пет метра в историята. Така и не ги бяха открили при досегашните си разкопки. Първите две наблюдателни площадки все още бяха непокътнати заедно със значително по-тясната трета, кацнала в края на наклонената, усукана част от конструкцията, увиснала над замръзналата Сена.
— Виждам кацнал космически апарат — каза Касандра. — Тръстерите му все още са горещи. Размерът и моделът съответстват на типа совалка, пилотирана от Калискан.
— Това е мястото на срещата. Ако е в настроение, трябва да ни е оставил достатъчно пространство за кацане.
— Ще ни се наложи да се посместим — произнесе слашърката.
— Направи каквото можеш. Ако е необходимо, просто се задръж, колкото да слезем, или Калискан да се качи.
— А г-н дьо Мопасан?
— Той няма да се присъедини към нас. Мъртъв е от почти четиристотин години.
— Тогава, признавам…
— Малката шега на Калискан — обясни Оже. — Знаеше, че ще я схвана. Мопасан е презирал кулата. Всъщност толкова я е мразел, че е настоявал всеки ден да обядва на нея. Твърдял, че била единственото място в Париж, където не му разваляла изгледа.
Кулата се издигаше под тях. От мястото им над третата площадка още по-ясно се виждаше колко силно е усукана. Металната решетъчна колона се бе вгънала навътре като ерозирала скала, докато в същото време далечната й страна се бе изкривила толкова надалеч от първоначалния си ъгъл, че цялата конструкция бе започнала да се накъдря в поредица от деформирани секции, приличащи на кучешка козина.
Удари още една мълния. Играта на светлосенките накара цялата структура да се раздвижи и разтресе като желе.
— Кацай, Касандра — каза Оже. — Колкото по-рано слезем долу, толкова по-щастлива ще бъда.
Третата наблюдателна площадка представляваше квадрат от метал, наклонен на пет или шест градуса по хоризонтала, пронизан от назъбените подпори на прерязани трегери и стълбове, които някога бяха носили тежестта на асансьорите, водещи до върха на кулата. Деформираните метални обезопасителни перила все още бяха на мястото си. Изострената совалка на Калискан бе паркирана в единия ъгъл, а опашката й стърчеше в празното пространство.
— Това е корабът му — каза Оже. — Можеш ли да кацнеш?
— Мога да опитам. — Касандра вдигна поредица от лостове. — Стабилизаторите са свалени и подсигурени. Ще изхабим доста гориво, но не мога да направя нищо повече по въпроса.
Корабът увисна над площадката, олюлявайки се от едната до другата й страна, докато Касандра се опитваше да насочи под най-правилния ъгъл дюзите на носещите тръстери. Щом приближиха платформата, ударната вълна от двигателите запрати изтръгнати парчета метал по площадката, блъскайки ги в парапета и отвъд него. Сетне корабът се отпусна, а стабилизаторите поеха тежестта му и подскочиха няколко пъти на пневматичните си бутала.