— А спомените ти?
— На практика машините биха могли да декодират и прехвърлят само една малка част от тях. Спомените ми се струват завършени… но изтънели — като скица на живот, вместо самия живот. Нямат обем, отсъства усещането за изживяното. Имам чувството, че животът ми е нещо, което се е случило на някой друг, нещо, за което научавам от втора ръка. — Тя се стегна, след което погледна към върховете на обувките си. — Но може би това е начинът, по който останалите усещат живота си. Проблемът е, че не си спомням дали е имало разлика преди да умра.
— Съжалявам, Касандра.
— О, не ме разбирай погрешно — по-добре е, отколкото да си мъртъв. А и когато всичко приключи, все пак ще имам шанса да реинтегрирам част от паметта си посредством запасните копия от мнемоничните архиви в Политите. Ако оцелеят.
— Надявам се да не се изгубят.
— Ще видим. Важното е, че успях да се добера дотук. Благодарение на теб, Оже. Можеше просто да ме отхвърлиш.
— Нямам спомен да сме го обсъждали.
Касандра се усмихна леко.
— Е, не ни отне дълго, признавам. И докато нахлувах в мозъка ти, вероятно си изгубила последните пет секунди от краткотрайната си памет. Но те уверявам, че разполагах с разрешението ти да направя онова, което направих.
— Ти ни спаси — каза Оже. — И когато бях ранена, когато Флойд се върна да ме вземе, ти не се отдели от мен.
— Какво друго ми оставаше?
— Можеше да напуснеш тялото ми… да ме изоставиш в Париж. Сигурна съм, че машините ти щяха да се справят някак, докато намериш друго приемно тяло. В крайна сметка и Флойд би ти свършил работа.
— Явно си си изградила погрешна представа за нас — поклати глава Касандра. — Никога не бих те изоставила. По-скоро бих умряла, отколкото да живея с подобна мисъл.
— Тогава съм ти благодарна.
— Ти също ме спаси. След всичко, случило се между нас, не беше нещо, на което разчитах. Ти също имаш благодарностите ми, Оже. Само се надявам, че по някакъв начин всичко това е научило и двете ни на важен урок.
— Аз бях онази, която имаше нужда от урок — каза Оже. — Мразех те, защото каза истината за мен.
— Тогава и аз ще направя малка изповед. Дори докато се подготвях да свидетелствам срещу теб, се възхищавах на твоята отдаденост. Носиш огъня в себе си.
— И едва не се самозапалих.
— Но поне те е грижа. Поне беше готова да направиш нещо.
— Тази малка каша — каза Оже — се случва заради хора, които са били готови да направят нещо. Хора като мен, които винаги знаят кога са прави и кога всички останали грешат. Може би ни трябват по-малко такива като нас.
— Или от правилния вид — отвърна Касандра и сви рамене. Тя с неудобство прехвърли тежестта си от единия крак на другия. — Виж, ще карам направо. Наистина мисля всичко, което току-що казах, но причината, заради която дойдох, е съвсем проста: сега зависи от теб.
— Какво зависи?
— Какво ще правиш с мен. Излекувана си. Вече не се нуждаеш от мен, за да останеш жива.
— Намерила си ново приемно тяло?
— Не съвсем. Тунгуска би ме взел, ако имаше капацитет в излишък… с какъвто не разполага заради допълнителните тактически изчисления, които му се налага да извършва. Но съществуват техники. С тяхна помощ машините ми могат да останат в стаза, докато се върнем в Политите и ми намерят подходящо тяло.
— Отговори ми откровено: колко стабилна ще бъде тази стаза в сравнение със състоянието ти, ако останеш там, където си сега.
— Процедурата е напълно способна да…
— Откровено — повтори Оже.
— Ще настъпят допълнителни загуби. Невъзможно е да се окачествят, но са неминуеми.
— Тогава оставаш където си. Никакви „ако“, никакви „но“.
Касандра отметна един кичур черна коса.
— Не зная какво да кажа. Не очаквах такова разбиране.
— От мен?
— От който и да трешър.
— Тогава, предполагам, и двете сме били на погрешен път. Да се надяваме, че не сме единствените, които ще успеят да открият общи допирни точки.
— Ще има и други — каза Касандра. — Но това не означава, че ние не можем да изиграем ролите си. Когато се справим с Ниагара и се върнем в Седна, ще има доста пресни рани за лекуване.
— Ако изобщо някой е останал жив.
— Остава ни единствено надеждата нещата да не са прехвърлили ръба. Ако не са… ако прогресивните трешъри и умерените сред слашърите могат да загърбят различията си… тогава може би има надежда за всички ни. Каквото и да се случи оттук нататък, един пример за сътрудничество би могъл да промени всичко.