— Изключително разумен подход. Какво друго?
— Бих направила радиовъглероден анализ на целулозните фибри в хартията.
Калискан потърка замислено носа си.
— Доста сложна работа за предмет, който вероятно е на не повече от триста-четиристотин години.
— Но е постижимо. В последно време постигнахме забележителни резултати в разчитането на графиките. Освен това нямаше да се опитвам да установя точната възраст на артефакта, а само дали е произведен наскоро.
— Предварителните ти заключения?
— Опитвам се да ги избягвам, но бих се обзаложила на сериозни пари, че плочата е хитър фалшификат, без значение колко сериозно звучат сведенията за произхода му.
— И ще се окажеш права — заяви Калискан. — След като проведеш обичайните тестове, ще стигнеш до заключението, че артефактът е бил произведен съвсем наскоро.
Оже почувства любопитното усещане, че внезапно се пробужда, сякаш до този момент бе изпитвала неопределено вълнение, без напълно да го е осъзнавала.
— И смисълът на всичко това, сър?
— Смисълът е, че все пак на мен продължава да ми звучи като Малер.
— Няма как да знам — произнесе Оже.
— Липсва ли ти музиката?
— Не може да ви липсва нещо, което никога не сте познавали, сър.
— И дъжда не си познавала. Не и истинския дъжд, падащ от истинско небе.
— Различно е — отговори тя, подразнена, че той знаеше толкова много за нея. — Сър, имате ли нещо против да попитам за какво е всичко това? Каква работа имате тук, толкова далеч от Института по старините? И защо ме довлякохте през половината Плетеница?
— Внимавай, Верити.
— Имам право да зная.
— Нямаш право да знаеш каквото и да е. Обаче, тъй като изпитвам известно великодушие… Предполагам, че са те посветили в съществуването на Института по непредвидените ситуации?
— Да. Освен това зная, че няма такъв институт.
— Има — възрази Калискан. — Точно аз трябва да го знам със сигурност, понеже го ръководя.
— Не, сър — каза тя. — Вие ръководите Института по старините.
— Него също. Назначението ми в Старините беше въпрос по-скоро на целесъобразност. Преди две години в ръцете ни попадна нещо. Откритие… — Преди да продължи, той се поправи: — Ако предпочиташ, две открития… и двете със стратегическа стойност. Двойка свързани едно с друго открития с потенциал да променят из основи цялостните ни отношения с Политите. Открития, които на практика могат да променят даже възприятието ни за реалността.
— Не харесвам слашърите — каза Оже. — Особено след случилото се в Париж.
— Не си ли на мнение, че трябва да оставим тези неща в миналото?
— Лесно ви е да го кажете. Амузика не ви е навредил. Не са ви отнели същото, както на повечето от нас.
— Не — съгласи се Калискан. — Вирусът амузика не ми навреди, също както не навреди на един на всеки хиляда души. Но изгубих нещо далеч по-ценно от способността да възприемам и разбирам музиката.
— Щом казвате.
— Изгубих брат си заради слашърите — произнесе той. — По време на последната фаза от офанзивата при Фобос, докато се опитвахме да си върнем луната. Ако някой има правото да ги мрази, това със сигурност съм аз.
Досега не беше чувала, че Калискан е имал брат, още по-малко, че е загинал през последната война.
— А мразите ли ги, сър?
— Не. Мисля за тях като за онова, каквото са: стока, която можем да използваме, както и когато ни е угодно. Но омраза? Не.
Оже реши, че може би беше време да се вслуша по-внимателно в думите му:
— Връзката на всичко това с Института по старините?
— Съществува, и при това е особено значима. Докато естеството на второто откритие ни ставаше все по-ясно, осъзнахме, че се налага да работим с Института на доста по-фундаментално равнище. Най-простото решение беше да сменим Дефорест с мен самия, за да имам по-пространен поглед върху всички операции, базирани на Земята.
— Винаги съм твърдяла, че назначението ви беше политическо.
— Но не в смисъла, в който вярваш. — Цветните стъкла на очилата му уловиха светлината като два чисти малки прозореца към синьо небе. — А сега искам да те разпитам за картите.