— Човекът просто се опитваше да бъде от полза — отговори в своя защита Кюстин. — Поне сега всички наематели имат визитката ти и до един обещаха да се свържат с нас, ако се сетят за още нещо. Никой не беше чувал за каквато и да било сестра. — Той се зае да маже с масло още една филия. — Е, това са моите новини. Твой ред е.
Матисът се плъзгаше през сутрешното задръстване, а гумите му съскаха през дълбоките до глезените локви на местата, където отводнителните канали се бяха запушили и връщаха обратно на улицата. Дъждът най-после беше отслабнал и слънцето блестеше болнаво върху мокрите каменни облицовки и декоративните жлебове на железните стълбове на лампите по улицата, лъскавите статуи и входовете за метрото в стил ар нуво. Флойд обожаваше тази страна на Париж. През полузатворените му очи градът приличаше на маслена картина, нуждаеща се от още няколко дни, за да изсъхне напълно.
— Е, по въпроса за Грета — обади се Кюстин от седалката до шофьора. — Не можеш да го отлагаш до безкрай, Флойд. Имахме сделка.
— Каква сделка?
— Че аз ще ти разкажа за моите патила, а ти ще ми разправиш за Грета.
Флойд стисна волана по-здраво.
— Не се връща за постоянно. Няма да пее с групата.
— И няма шанс да я убедим?
— Никакъв.
— Защо тогава се е върнала, ако не да те тормози с напразни надежди? Признавам, че е жестока, нашата малка властна фройлайн, но не и чак толкова жестока.
— Леля й е на смъртно легло — обясни Флойд. — Иска да остане с нея до края. Това е, поне отчасти.
— А останалото?
Флойд се поколеба, на ръба да заяви на Кюстин да си гледа работата. Само че Кюстин заслужаваше повече от това — собственото му бъдеще беше заложено, също както и това на Флойд. Просто все още не го осъзнаваше.
— Няма да се връща и при оркестъра.
— И с тях ли се е скарала?
— Изглежда не е, просто й се струвало, че нямат бъдеще и че същото важи за нея, ако остане с тях. Така че й хрумнало друго.
— Ще продължи соло?
Флойд поклати глава.
— Още по-амбициозно. Телевизия. — Той произнесе последната дума така, сякаш му се струваше неприлична. — Иска да бъде част от нея.
— Не мога да я виня — сви рамене в отговор Кюстин. — Има таланта и определено има външността. Браво на нея, казвам аз. Защо не си на нейна страна?
Флойд накара колата да завие покрай една дупка на пътя и заобиколилите я мъже в работни дрехи, които си подхвърляха шеги, без да се занимават с нещо конкретно.
— Защото говори за телевизия в Америка. По-специално, разбира се, в Лос Анджелис.
В продължение на няколко пресечки Кюстин не каза нищо. Флойд продължаваше да шофира мълчаливо, представяйки си как мисловните зъбни колела на партньора му се задвижват и обработват последствията от новата информация. Най-накрая забавиха пред един светофар.
— Попитала те е дали искаш да отидеш с нея, нали? — попита Кюстин.
— Не точно — отговори Флойд. — По-скоро ми даде ултиматум. Ако тръгна с нея, имаме шанс да се съберем отново. Каза, че ще видим как ще потръгнат нещата. Ако не се получи, тя напуска живота ми и никога повече няма да я видя.
Светлините на светофара превключиха и те потеглиха отново.
— Бива си го ултиматумът — заяви Кюстин. — Разбираемо е от нейна гледна точка, обаче… ще й бъде от полза да държи край себе си някой широкоплещест американски приятел, който да отблъсква акулите.
— Аз съм французин.
— Само когато ти е угодно. А когато ти е угодно да си американец, сменяш предавката също толкова лесно.
— Не мога да замина. Тук съм си изградил живот. Имам бизнес. Имам бизнес партньор, чиято заплата зависи от мен.
— Звучиш ми като някой, който много усилено опитва да убеди сам себе си в нещо. Интересува ли те аз какво мисля?
— Нещо ми подсказва, че и бездруго ще разбера.
— Трябва да отидеш с нея. Вземи кораба или самолета, или каквото там ти хрумне, и замини за Америка. Погрижи се за нея в Холивуд, или където там са изградили онези от телевизията империята си. Дай си две години. Ако работата не потръгне, Грета спокойно ще може да си изкарва хляба и тук.