— Какво се промени тогава?
— Всичко — отговори Ниагара. — От една страна стратезите смятат, че сме способни да превземем Плетеницата светкавично и да попречим на бойните заряди да бъдат изстреляни — или поне по-голямата част от тях. И че дори да не успеем, новите възстановителни модели навеждат на мисълта, че евентуален термоядрен апокалипсис ще бъде… с поносими последици. Можем да сметем радиоактивността под килима, като използваме зоните на континентална субдукция. А когато заредим наново планетата, въведените организми ще бъдат модифицирани да понасят завишени нива на фонова радиоактивност.
Оже потрепери при мисълта какво означаваше една тектонична реорганизация за любимите й градове.
— Значи инвазията е неминуема?
— Казвам само, че в този момент е далеч по-вероятна, отколкото беше преди шест месеца. Ето защо някои от нас — умерените — неуморно повтарят, че позициите на трешърите трябва да бъдат подсилени. Наречете го стратегическо въоръжаване.
— Толкова просто? Помагате ни да накараме този чуждоземен боклук да проработи, а в замяна ще имаме шанс да се опълчим на собствените ви хора, когато започнат да ни замерят с изпражнения?
— Ще помогне ли, ако го представя по-сложно, отколкото е в действителност?
— Извинете, ако не приемам думите ви с лека ръка, Ниагара, но през живота си съм срещала само двама слашъри и единият от тях се оказа лъжливо малко говно.
— Ако това е някаква утеха — каза той, — Касандра е един от най-непоколебимите поддръжници на движението на умерените. Ако някога имате нужда от приятел в Политите, тя е човекът.
Скелсгард застана между Оже и слашъра, вдигайки ръце, сякаш се опитваше да предотврати бой:
— Зная, че ще ти се стори шокиращо — обърна се към Оже тя, — но наистина не всички от тях са злодеи, чиято съкровена мечта е да ни изтрият от историята.
— Повярвайте ми, симпатизирам на вашата позиция — каза Ниагара на Оже. — Осъзнавам, че тераформирането ще унищожи труда на живота ви. Просто съм на мнение, че целта ще оправдае средствата.
— Наистина ли вярвате в това, Ниагара? Че целта оправдава средствата? — попита тя.
— Като цяло — отвърна той. — И някои биха споменали… ако се съди по собственото ви минало… че вие също споделяте тази философия.
— Само през трупа ви.
— Или през трупа на едно момче? — Той поклати глава. — Съжалявам, бях прекалено остър. Но идеята си остава: винаги сте притежавали безпогрешен усет за онова, което трябва да се направи, за да бъде постигната дадена цел. Възхищавам ви се, Верити. Смятам, че имате огромен шанс да завършите успешно мисията.
— Ето че стигнахме донякъде — заяви тя. — Вие какво знаете за всичко това?
— Известно ми е, че нечия собственост е изчезнала от другата страна на хипервръзката, както и че вие сте човекът, който е най-добре подготвен да я възстанови.
— Защо не я възстановите вие?
— Защото не съм запознат с територията така добре, като вас. Същото важи за Скелсгард или Авелинг… за който и да е в тази организация. Единственият човек, който бе подготвен достатъчно добре, бе Сюзан Уайт, но тя е мъртва.
— Още една подробност, която Калискан пропусна да спомене.
— Щеше ли да повлияе на решението ви?
— Възможно е.
— В такъв случай е постъпил правилно. Ала в отговора ми може би има повече, отколкото подозирате. Не става въпрос само за територията. Аз дори не мога да стъпя там, ще умра моментално.
— А аз?
— За вас няма да представлява проблем. — Ниагара се обърна към транспортния съд, който току-що бяха заредили в мехура. Отвън все още се суетяха техници, но всичко в действията им навеждаше на мисълта, че нещата се развиват по план.
— Искате да вляза в това нещо, нали? Без да имам представа какво ме чака от другата страна.
— Пътуването ще продължи тридесет часа — каза Ниагара. — По пътя ще разполагате с достатъчно време да наваксате.
— Мога ли да се откажа?
— Вече е малко късно за това, не мислите ли? — Без да дочака отговора й, той насочи вниманието си към Скелсгард: — Готова ли е за езиковия курс?
— Авелинг нареди да го проведем веднага. Така ще може да поспи, преди да стигне 32.
— Какъв езиков курс? — попита Оже.
Ниагара вдигна ръка. От дланта му изригна мъгла от искрящи машини, които прекосиха разстоянието до главата на Оже. Тя усети как в черепа й се надигат яркобелите наченки на ужасна мигрена, сякаш костите й бяха крепостни стени, подложени на нападение, обковано в бляскава хромирана броня. След което вече не чувстваше нищо.