Оже успя да си наложи поне някакво привидно спокойствие:
— Вече сме на път?
— Проникването беше успешно — отговори Авелинг.
Тримата седяха един до друг. Заобикаляха ги измервателни и контролни прибори, сгъваеми панели — любопитна смес от технология, като се започнеше с изключително надеждни инструменти и се свършеше с чупливо на вид модерно оборудване, което очевидно идваше директно от приятелите им сред слашърите. Всичко това бе скрепено в едно с метални болтове, найлонови връзки и засъхнали буци епоксидна смола, пригодена за големи натоварвания. Едната ръка на Авелинг държеше джойстик, прикрепен към сгъваемия панел пред него. Над панела имаше плосък екран, показващ редици от неправилни концентрични линии, които изглеждаха така, като че някой се бе опитал да нарисува в пияно състояние подобие на паяжина. Линиите постепенно изтичаха към периферията на екрана. Някакъв вид навигационна система, предположи Оже, нещо, което изобразяваше полета им през хипермрежата.
Навън не можеше да се види нищо, тъй като бронираните жалузи на кораба бяха здраво затворени.
Беше също толкова вълнуващо, колкото и пътуване с асансьор.
— Е, след като вече няма измъкване — каза тя, — предполагам, че можете да ми кажете за какво става дума.
— По правило сме установили — отговори Скелсгард, — че ще бъде далеч по-лесно, ако ти го покажем. По този начин пропускаме излишните възгласи от рода на „нали не очаквате от мен да повярвам на всички тези глупости“.
— Ами ако обещая да не се усъмня и в една ваша дума? В края на краищата вече видях артефактите в кабинета на Калискан. Почти съм сигурна, че не бяха фалшификати.
— Да, били са истински.
— Което означава, че трябва да са дошли отнякъде. Калискан твърдеше, че не са били консервирани, и все пак изглеждаха така, сякаш идват направо от хиляда деветстотин петдесет и девета…
— Което ни навежда на мисълта… — подкани я Скелсгард.
— Че сте открили проход към хиляда деветстотин петдесет и девета година. — Тя замълча, като подбираше внимателно следващите си думи. — Или поне към нещо, което прилича на хиляда деветстотин петдесет и девета, дори да не са спазени всички подробности. Топло ли е?
— Всъщност си доста близо.
— И тази версия на хиляда деветстотин петдесет и девета се намира във вътрешността на АГС обекта, за който говореше Питър. Същият, към чиято вътрешност сте открили път?
— Споменаха ми, че те бива — призна Скелсгард.
— И така, къде точно се вмества Париж?
— В края на пътя ни има нещо доста сходно с него. Задачата ти е да влезеш там и да се свържеш с човек на име Бланшар.
Оже продължаваше да внимава гласът й да остава спокоен, възприемайки чутото стъпка по стъпка:
— Още някой от екипа, също като Уайт?
— Не — отговори Скелсгард, хвърляйки поглед към Авелинг. — Бланшар е от 32.
— Което означава какво?
— Че е израснал във вътрешността и че няма представа, че не живее в истинския Париж, на истинската Земя, в истинския двадесети век.
— Е — попита Оже, — било ли е убийство, или не?
— Паднала е — отговори Авелинг. — Само това ни е известно.
— Или е била блъсната — допълни мрачно Скелсгард.
— Наистина ми се ще да науча кое от двете.
— Няма значение — продължи Авелинг. — Достатъчно ти е да знаеш, че 32 е враждебна територия… нещо, което Уайт успя да забрави. В началото беше предпазлива: винаги са такива. После пропусна срока си за връщане, пое излишни рискове и намери смъртта си.
— Какви рискове?
Преди Авелинг да е успял да се вреди, Скелсгард го прекъсна:
— Сюзан вярваше, че е по следите на нещо… нещо голямо, нещо значително. Не се връщаше и получавахме от нея единствено загадъчни съобщения, надраскани върху пощенски картички. Ако поне бе отделила достатъчно време да сглоби радиопредавателя, или се беше върнала в базата, може би щяхме да научим нещо по-конкретно. Само че бе прекалено заета да следва предположенията си и това в крайна сметка я уби.
— Хипотеза — обади се Авелинг.
— Щом не смятаме, че е попаднала на нещо — попита Скелсгард, — защо тогава се счупваме от бързане да си вземем обратно документите? Може би защото мислим, че от тях ще научим доста, нали така?