Когато нещата бяха загрубели за семейството на Грета в Германия — тя бе еврейка от страна на майка си, — я бяха изпратили да живее с Маргьорит. Беше пристигнала в Париж през 1939-а само деветгодишна и следващите двайсет години бе прекарала живота си основно в града. След провала на инвазията през 1940-а, във Франция се бяха надигнали силни брожения, насочени срещу немците, но Грета някак бе успяла да се справи с всичко това, още повече че говореше френски със силен парижки акцент, който не издаваше произхода й. По време на първата им среща Флойд изобщо не бе заподозрял, че е германка. Разкритието на тази тайна помежду им беше един от многото интимни моменти, всеки от които бе допринасял по малко за нарастващото доверие между тях.
Тя го повика от стаята:
— Вече можеш да влезеш, Флойд.
Вратата се отвори широко, за да пропусне през себе си Софи, понесла някакъв поднос. Той отстъпи, за да я пропусне, след което влезе в притъмнената, смълчана спалня. По стените се забелязваха едва различимите правоъгълници, откъдето бяха свалили картините, фотографиите и огледалата. Леглото около Маргьорит бе спретнато оправено, вероятно в очакване на визитата на доктора, а самата старица бе в почти седнало положение, подкрепяна от три или четири обемисти възглавници. Носеше нощница с цветен десен и висока яка, която изглеждаше като изскочила от деветнадесети век. Бялата й коса бе сресана назад, а по скулите й се забелязваха следи от руж. Почти успяваше да различи лицето й в приглушената светлина, ала в действителност пред него стоеше бегла скица на жената, която някога бе познавал. Помисли си, че вероятно би му било далеч по-лесно, ако не виждаше приликата, ала я разпозна веднага и това направи нещата още по-трудни.
— Това е Уендел — произнесе внимателно Грета. — Помниш Уендел, нали, лельо?
Флойд се представи, като държеше филцовата си шапка с две ръце, сякаш й носеше подарък.
— Разбира се, че го помня — отговори Маргьорит. Очите й бяха изненадващо живи и бистри. — Как си, Флойд? Винаги те наричахме Флойд, а не Уендел, нали?
— Ами… всичко е тип-топ — отвърна той, като се помести от неудобство. — Как се чувстваш?
— Сега съм добре. — Гласът й стържеше. Налагаше му се да се съсредоточи, за да разбира какво казва. — Но нощите не са от леките. Никога не съм вярвала, че спането може да изисква толкова енергия. Не съм сигурна колко ми остава.
— Ти си силна жена — каза той. — Сигурен съм, че в теб има далеч повече енергия, отколкото подозираш.
Тя постави едната си слаба птича ръка върху другата и ги отпусна върху стомаха си. Вестникът беше разгърнат в скута й като шал, отворен на страниците с парижките новини.
— Иска ми се да беше истина.
Тя знае, помисли си Флойд. Може да беше отслабнала и невинаги да разбираше добре какво се случва около нея, но бе напълно наясно, че е болна и че болестта никога нямаше да й позволи да напусне тази стая.
— Как е времето навън, Флойд? — попита Маргьорит. — Цяла нощ слушах дъжда.
— Започна да се прояснява — отвърна той. — Слънцето се показва и… — Внезапно усети устата си пресъхнала. Защо беше настоял да я посети? Едва ли можеше да каже на Маргьорит нещо, което да не е чувала поне сто пъти досега от също толкова доброжелателните си посетители. С внезапен срам осъзна, че не се бе качил тук, за да я накара да се почувства по-добре, а за да успокои себе си. Щеше да стои пред нея и нито веднъж нямаше дори да спомене факта, че тя е смъртно болна, сякаш в стаята имаше слон, чието присъствие никой не смееше да признае.
— Цветовете сигурно са красиви. Винаги съм обичала пролетта. Също толкова поразителна е, колкото есента.
— Не мисля, че има време от годината, когато не харесвам града — обади се Флойд. — Освен може би през януари.
— Грета ми чете вестника — каза Маргьорит, като потупа страниците пред себе си. — Иска да зная само добрите новини, но аз настоявам да чуя всичко… и лошото, и доброто. Не ви завиждам на вас, младите.
Флойд се усмихна, опитвайки се да си припомни последния път, когато някой го бе нарекъл млад:
— Не е чак толкова зле — произнесе той.
— Не си живял тук през трийсетте, нали?
— Не.
— В такъв случай… при цялото ми уважение… нямаш никаква представа какво беше тогава.
Грета му хвърли предупредителен поглед, ала Флойд сви рамене добронамерено: