Дори и думите й да звучаха жестоко, помисли си Флойд, това се дължеше на факта, че Грета обичаше Маргьорит повече от всичко.
Отново седнаха в кухнята. На перваза гукаше гълъб. Грета взе едно изсъхнало парче хляб и го хвърли по стъклото, подплашвайки птицата сред облак от сива перушина.
— Може да не е същият младеж — обади се тя след малко, вероятно предположила за какво мисли Флойд. — Сигурно напоследък не четеш вестници. Повярвай ми, хората постоянно ги пребиват до смърт.
— И двамата знаем, че е било същото хлапе, така че защо не спрем да се преструваме?
— Нямахме никакъв избор. Ако беше опитал да направиш нещо, сигурно щяха да те насекат на парчета.
— Старото ми „аз“ можеше и да се пробва.
— Старото ти „аз“ би проявило далеч повече здрав разум.
— Просто се опитваш да ме разведриш. — Флойд вдигна очи към тавана, представяйки си спалнята, която току-що бе посетил, внимателно подредените мебели и застиналата й обитателка. — Може да не знае кое време на годината е, но разбира накъде са тръгнали нещата.
— Може пък да не се получи толкова зле, колкото си мисли. Старците винаги смятат, че светът е тръгнал към провал. Това им е работата.
— И може би са прави — отвърна Флойд.
Грета се наведе да вдигне хляба, който току-що бе хвърлила по гълъба:
— Може би. И може би това е повод като всеки друг да напуснем Париж.
— Добър преход.
— Предполагам, че не си размишлявал много върху онова, за което говорихме?
— Споменах го на Кюстин — отвърна Флойд.
— Как го прие той?
— Добре. Също както приема всичко.
— Андре е добър човек — каза Грета. — Сигурна съм, че ще се справи отлично с управлението на агенцията.
— Догодина половината Париж ще се е сгушил в краката му.
— Защо тогава не му дадеш шанс?
— Тук съм от двайсет години — отговори Флойд. — Ако сега си тръгна, няма ли просто да заявя, че тези двайсет години от живота ми са били грешка?
— Само ако мислиш за тях по този начин.
— Не знам дали има друг.
— Градът, в който някога си дошъл, вече не е същият — каза Грета. — Нещата са се променили, доста малко от тях за добро. Няма да бъде признание за поражение. На колко си, Флойд? Тридесет и девет? Четиридесет? Годините ти не са чак толкова много. Не и ако гледаш на нещата от правилния ъгъл.
— Имаше ли време да прегледаш документите от кутията?
— Сега ти правиш добър преход — отговори тя, озарявайки го с пестелива усмивка. — Добре. Ще поговорим по-късно. Да, прегледах кутията.
— Можеш ли да ми кажеш нещо?
— Искаш ли да го обсъдим някъде другаде? — попита Грета. — Това място започва да ме обсебва. Софи ще бъде тук през остатъка от сутринта. Малко чист въздух ще ми се отрази добре.
Флойд си взе филцовата шапка:
— Тогава да се поразходим.
Намери място за паркиране на улица „Риволи“, недалеч от Лувъра. Засега дъждът, изглежда, се бе отказал да завали, макар че облаците в покрайнините на града все още имаха мастиления оттенък на надвиснала гръмотевична буря. Ала по Десния бряг бе достатъчно приятно и слънцето даваше всичко от себе си, за да изсуши паважа и да подпомогне западащата търговия на продавачите на сладолед. Беше от онези есенни дни, които Флойд никога не си позволяваше да приема за даденост, защото знаеше, че е възможно да не се повторят преди зимата да се прокрадне с цялата си лукавост.
— Е — каза той, усещайки как настроението му се подобрява все повече, — какво да бъде? Културна програма или разходка в Тюйлери?
— Културна разходка? Няма да разпознаеш културен паметник, дори да те ухапе по носа. Все едно, казах, че ми трябва малко чист въздух. Картините могат да почакат. Има ги отдавна.
— Звучи ми добре. Само половин час в музея е достатъчен да ме накара да се почувствам като някой от експонатите.
Грета беше взела кутията за бисквити със себе си и сега я носеше под мишница, докато двамата се разхождаха съвсем бавно. Градините Тюйлери се простираха между музея и площад „Конкорд“, образувайки елегантна панделка по Десния бряг на реката. Бяха съставна част от града още от времето на Катерина Медичи, вече почти четиристотин години, и едно от любимите места на Флойд, особено в тихите утрини в средата на седмицата. Винаги се забавляваше от факта как геометричните зелени пространства неизменно бяха устоявали на промените, преобразявали Париж през всичкото това време.