В западния край, около голямото осмоъгълно езеро, бяха подредени шезлонги. Двамата с Грета си намериха два съвсем близо един до друг и започнаха да разпръскват трохите от изсъхналия хляб, който тя бе взела на излизане от кухнята.
— Нямам представа какво очакваш от мен по този случай — каза Грета, като му посочи кутията. — Искам да кажа, ако търсиш нещо странно или необичайно, няма начин да не се натъкнеш на него.
— Казвай с какво разполагаме. А аз ще го тълкувам.
— Как се казваше жената? Сюзан? На пощенската картичка е написано само първото й име.
— Сюзан Уайт — отговори Флойд. — Ако изобщо е било истинското й име.
— Наистина си убеден, че е замисляла нещо, а?
— Дори повече от вчера. Кюстин все още се опитва да проумее в какво е превърнала радиоапарата в апартамента си.
— Е — каза Грета, — готова съм да призная, че това е начин като всеки друг да откъсна мислите си от леля.
— Щом помага. — Флойд откъсна една коричка хляб и я хвърли на нетърпеливите мъжки патици, които започваха да се събират. — Е, какво имаш за мен?
— Не мога да ти помогна с картите и плановете, но вероятно ще успея да хвърля известна светлина върху цялата работа. — Тя зарови из кутията, докато не откри писмото, отпечатано върху фирмена хартия.
— Това беше от леярната в Берлин, нали? — попита Флойд.
— Леярни „Каспар“, да.
— Какво за него?
— Имам само това писмо — каза Грета, — така че ще ми позволиш известни предположения, но лично на мен ми се струва, че Сюзан Уайт е надушила договор, изпълняван от леярни „Каспар“.
— Но не задължително договор, в който е била страна тя?
— Да. Определено изглежда така, сякаш е намесена трета страна. Ако се съди по това писмо, Уайт вече е била изровила някаква информация за договора, тъй че да не изглежда като натрапница.
До езерцето с патиците се приближиха група официално облечени хора. Имаше осем или девет костюмирани мъже с меки шапки, заобиколили възрастен господин в инвалидна количка, бутана от решителна на вид сестра.
— Искам да зная повече за договора — обади се Флойд.
— Не се споменава в големи подробности… вероятно е бил предмет на кореспонденцията в някое предишно писмо… но по всичко личи, че на фирмата са възложили да излее голямо парче алуминий. Всъщност три… споменава се и за допълнителни технологични разходи, свързани с исканата сферична форма.
Флойд наблюдаваше как мъжът в инвалидната количка хвърля с треперещи ръце големи залци хляб и разгонва патиците.
— В кутията имаше скица — каза той. — Нещо кръгло. Сигурно е било част от продукта.
— Изглеждаш разочарован — отбеляза тя.
— Само защото смятах, че сме по следите на нещо, че вероятно плановете са били за бомба. Но ако отливката е солидна… — Той сви рамене.
— В писмото се говори и нещо за това, че предметите ще бъдат част от артистична инсталация, но може и да е просто прикритие.
— Нищо от това няма смисъл — каза Флойд. — Ако е била американски шпионин, защо е използвала немска фирма за тези предмети, без значение с какво предназначение са? Сигурно има още поне сто американски фирми, които биха й свършили работата.
— Виж — произнесе Грета, — нека за момент да предположим, че е била шпионин. Какво правят хора като нея, освен да шпионират? Следят действията на други шпиони.
— Съгласен съм — кимна Флойд. — Но…
— Ами ако е била прикрепена тук, за да следи друга операция? После обаче надушва нещо за берлинския договор. Не е задължително всички подробности да са й известни, но е сигурна, че трябва да изкопчи още. Така че пише на леярни „Каспар“, представяйки се за някой свързан с организацията, направила първоначалната поръчка.
— Възможно е — съгласи се Флойд.
Грета хвърли още малко от хляба в езерото с патиците.
— Впрочем има и друго, което трябваше да спомена.
— Продължавай.
— В писмото се разисква цена за превоза на завършения продукт. Ето ти интересната част: разделили са я на три отделни сметки. Някъде в Берлин, някъде в Париж и някъде в Милано.
— В писмото не видях адреси.
— Правилно. Човекът, който го е писал, трябва да е допускал, че двете страни вече разполагат с тази информация.