— Просто се движа. И поддържам относително равномерен ритъм.
— Казваш го така, сякаш е нещо лошо. В Ница има поне сто групи, които биха се зарадвали на басист като теб, Флойд.
— Но не мога да направя нищо, което вече не си виждала. Не мога да свиря така, че да звучи по нов начин.
— Не всички искат да звучи по нов начин.
— Точно там е работата, обаче. Свирим все същите стари парчета, по все същия стар начин. Омръзнало ми е. Кюстин едва успява да се насили да вземе саксофона.
— Тогава свирете нещо различно.
— Кюстин прави опити. Нали знаеш как винаги се опитваше да ни накара да свирим онези осемтактови щуротии, въпреки че нас ни интересуваше единствено четири-четири?
— Може би имаше право.
— Чу някакъв тип да свири тук преди няколко години — продължи Флойд. — Хероинов наркоман от Канзас Сити. Изглеждаше поне на шейсет, но в действителност беше на моята възраст. Наричаше се Дворната хрътка или Дворното куче, нещо такова. Не спираше да свири някакви налудничави импровизации, сякаш това беше вълната на бъдещето. Само че никой не искаше и да чуе.
— Освен Кюстин.
— Кюстин заяви, че това е музиката, която винаги е била в главата му.
— Намери тогава начин и му помогни да я свири.
— Прекалено бърза е за мен — каза Флойд. — Но дори и да не беше, никой друг не иска да я слуша. Не е музика, на която можеш да танцуваш.
— Не бива да се отказваш толкова лесно — смъмри го тя.
— Късно е. Дори стрейт джаз не искат да слушат вече. Половината от клубовете, в които свирехме миналата година, вече са затворени. В Щатите може и да е друго, но…
— Някои хора никога няма да се научат — каза Грета. — Просто не желаят да виждат как чернокожи и бели постигат разбирателство или свирят една и съща музика. Защото винаги съществува реалната опасност светът да стане по-приятно място за живеене.
Флойд се усмихна.
— И искаш да кажеш, че…?
— Онези от нас, които ни е грижа, не бива да се отказваме толкова лесно. И може би трябва от време на време да подаваме глава над останалите.
— Нямам намерение да подавам глава за когото и да било.
— Дори и за музиката, която обичаш?
— Може би имаше времена, когато смятах, че джазът ще спаси света — каза той. — Но остарях и помъдрях.
Докато крачеха по чакълестата алея, неусетно подминаха групата с мъжа в инвалидна количка и нещо в главата на Флойд неочаквано изщрака като добре смазана ключалка. Може би се дължеше на разговора му с Маргьорит или вида на мъжа в инвалидна количка и политическия затвор през реката, ала внезапно го бе разпознал. Мъжът се бе привел в количката си, долната му челюст висеше отпуснато, а по брадичката му се стичаше слюнка. Кожата бе прилепнала към черепа му като папиемаше. Ръцете му трепереха, навярно от някакъв вид парализа в напреднал стадий. Говореше се, че докторите бяха изрязали по-голямата част от онова, което одеялото на коленете му скриваше. И каквото и да течеше във вените му сега, беше по-скоро химикал, отколкото истинска кръв. Ала някак бе успял да преживее раковите образувания, точно както бе преживял опита за покушение над живота му през май 1940-а, когато нападението през Ардените бе намерило безславния си край. Чертите на лицето му все още се разпознаваха заедно със старомодните, педантични мустачета и суетния кичур оредяваща коса, някога черна, а сега бяла. От катастрофалното лято, когато амбициите му се бяха разбили и изгорели, го деляха двайсет години. Сред карнавалната атракция от чудовища, които векът бе създал, този мъж бе само един от многото. Навремето бе говорил с омраза, ала кой не беше говорил по същия начин? Омразата бе общоприетият начин за изразяване в онези дни. Лостът, с който нещата се задвижваха. Последното не означаваше, че непременно щеше да се окаже зло за Франция в сравнение с хората, които бяха дошли на власт след него. Кой би могъл да му завиди за сутринта, прекарана в градините Тюйлери, след цялото време, прекарано в Гара д’Орсе? Сега бе просто тъжен старец, не толкова извор на погнуса, колкото на жалост.
Можеше да храни патиците колкото си иска.
— Флойд?
— Какво?
— Беше на километри оттук.
— Години — отговори той. — Не е точно същото.
Тя го насочи към една сергия за сладолед. Флойд потърси в джоба си дребни.
Десет
Оже се пробуди от отсеченото металическо припукване на реактивните тръстери, подобно на звука от ръчен пневматичен чук. Първата й мисъл бе, че нещо се е объркало, ала и Авелинг, и Скелсгард изглеждаха по-скоро внимателни и съсредоточени, отколкото разтревожени, сякаш и преди се бяха натъквали на нещо подобно.